Прясно сготвено сърце: История за жертва, любов и граници

„Зорнице, пак ли си забравила да сложиш магданоз в супата?“ – гласът на Данаил проряза утринната тишина, докато аз още държах лъжицата над врящата тенджера. Пръстите ми трепереха от умора и недоспиване. Беше пет и половина сутринта, а аз вече бях на крак повече от час. „Извинявай, Дани, ей сега ще сложа…“ – прошепнах, но той вече беше излязъл от кухнята, оставяйки след себе си тежестта на разочарованието.

Десет години. Десет години всяка сутрин ставам преди изгрев, за да приготвя закуска, обяд и вечеря – всичко прясно, всичко по негов вкус. Данаил не яде нищо от вчера. Дори салатата трябва да е нарязана току-що. В началото го приемах като израз на любов – исках да му угаждам, да бъде доволен. Но с времето тази любов се превърна в рутина, а рутината – в окови.

Майка ми често ми казваше: „Зорнице, жената трябва да държи семейството заедно.“ Но никога не споменаваше цената. Никога не говореше за това как се губиш между грижите за другите. Сега, когато се погледна в огледалото, виждам сенки под очите си и ръце, загрубели от миене на съдове. Кога станах тази жена?

Дъщеря ни, Мария, е на осем. Понякога я чувам как шепне на куклите си: „Мама пак е уморена.“ Веднъж ме попита: „Мамо, защо винаги си тъжна?“ Не знаех какво да ѝ отговоря. Как да обясня на дете, че понякога любовта боли?

Една вечер, докато режех лук за поредната супа, Данаил влезе в кухнята и каза: „Утре ще дойдат колегите ми на гости. Моля те, направи баница и сарми – но всичко да е прясно!“ Усмихнах се насила и кимнах. После останах сама в тъмната кухня и се разплаках без звук. Сълзите ми падаха върху дъската за рязане, а аз се чудех дали някой някога ще забележи колко съм уморена.

На следващия ден станах още по-рано. Месих тесто, варих ориз, навивах сарми до изтръпване на пръстите. Мария се събуди и дойде при мен: „Мамо, може ли да ми направиш палачинки?“ Погалих я по косата: „Ще ти направя, слънце мое.“ Но вътрешно крещях – кога ще имам време за себе си?

Гостите дойдоха вечерта. Всички хвалеха храната: „Зорнице, ти си истинска майсторка!“, „Данаиле, голям късметлия си!“ Усмихвах се учтиво, но усещах как гърлото ми се стяга. Никой не попита как съм аз.

След като всички си тръгнаха, Данаил седна срещу мен на масата. „Благодаря ти“, каза тихо. За миг в очите му проблесна нежност – онази нежност, която ме беше пленила преди години. „Знам, че ти е трудно… Но ти си силна жена.“

Погледнах го дълго. „Силна ли съм? Или просто съм забравила какво е да бъда щастлива?“

Той замълча. В този миг осъзнах – ако не поставя граници сега, никога няма да намеря себе си отново.

На следващата сутрин не станах преди изгрев. Останах в леглото до Мария и слушах как диша спокойно. Когато Данаил влезе в стаята и ме видя будна, но все още под завивките, очите му се разшириха от изненада.

„Няма ли да станеш?“, попита той.

„Днес не“, отвърнах спокойно. „Днес ще закусим заедно с Мария. Ще направим сандвичи и ще ги изядем на балкона.“

Той стоеше мълчаливо до вратата. За първи път от години почувствах лекота в гърдите си.

През деня Мария ме прегърна: „Мамо, ти си най-добрата.“ Усмихнах ѝ се истински – усмивка без горчивина.

Вечерта седнахме тримата на масата. Храната не беше прясно сготвена – беше останала от обяда. Данаил яде мълчаливо. После каза: „Може би… може би трябва да опитаме нещо различно.“

Погледнах го с надежда и страх едновременно.

Сега пиша тези редове и се питам: Колко от нас са изгубили себе си в името на любовта? Кога жертвата престава да бъде проява на обич и се превръща в болка? Може ли една жена да бъде щастлива, ако забрави коя е?