Работа, майчинство, готвене, спестяване: Къде е моят съпруг в цялата тази битка?

– Пак ли ще се прибереш толкова късно, Иване? – гласът ми трепери, докато гледам часовника на стената. Вече е осем и половина вечерта, а децата отдавна са си легнали. Седя сама на масата, пред мен изстива супата, която приготвих след работа, между домашните на Мария и къпането на малкия Петър.

Иван въздъхва тежко от коридора, хвърля чантата си на закачалката и без да ме погледне, минава покрай мен към хола. Телевизорът светва, а аз чувам познатия звук от отваряща се бира. В този момент усещам как нещо в мен се къса. Не за първи път.

„Какво не е наред с мен? Защо не мога да се справя като другите жени?“ – питам се всяка вечер, докато мия чиниите и подреждам играчките по пода. В социалните мрежи виждам мои съученички – едната е отворила малко кафене в центъра на София, другата пътува до Италия със семейството си, трета публикува снимки на усмихнати деца и щастлив съпруг. А аз? Аз броя стотинките за тока и се чудя как ще стигнат парите до края на месеца.

– Мамо, ще ми помогнеш ли с математиката? – Мария наднича плахо от стаята си.
– Разбира се, слънце. Само да прибера масата.

Докато седим над тетрадките, чувам как Иван се смее на някакво предаване. Не помага с домашните, не пита как е минал денят ни. Когато Мария заспива, отивам при него:

– Иван, може ли да поговорим?
– За какво пак? – не откъсва очи от телевизора.
– Уморена съм. Всичко е върху мен – децата, къщата, парите… Имам нужда от помощ.
– И аз работя! – повишава тон. – Не мисли, че ми е лесно!
– Но когато се прибереш, сякаш не си тук. Не си част от нас…

Той мълчи. Аз също. В този момент осъзнавам колко самотна съм станала в собствения си дом.

На следващия ден ставам в шест. Приготвям закуска, оправям раниците на децата, бързам към автобуса за работа. В офиса колежката ми Даниела ме пита:

– Как издържаш? Аз едва смогвам с едно дете.
– Не знам… Просто нямам избор.

Вечерта Иван пак закъснява. Петър плаче заради счупена играчка, Мария има температура. Тичам между аптеката и кухнята, звъня на баба ѝ за съвет. Иван влиза тихо към десет и половина.

– Какво става тук? – пита разсеяно.
– Мария е болна. Можеш ли да останеш утре с нея?
– Не мога, имам важна среща.

Поглеждам го с отчаяние. Сякаш не вижда болката ми.

Седмица по-късно получавам писмо от банката – кредитът за апартамента ни е просрочен. Сърцето ми се свива. Сядам до прозореца и плача тихо, за да не ме чуят децата. Звъня на Иван:

– Трябва да говорим сериозно за парите.
– Ще оправя нещата! – отсича той и затваря.

Но нищо не се променя. Започвам да взимам допълнителна работа онлайн вечер. Спя по четири часа. Ставам раздразнителна към децата. Веднъж Мария ме пита:

– Мамо, защо винаги си тъжна?

Тогава избухвам в сълзи пред нея. Прегръщам я силно и ѝ обещавам, че ще се оправим. Но вътрешно знам – ако продължа така, ще се срина.

Една неделя сутрин Иван става по-рано от обикновено. Сяда срещу мен на масата:

– Знам, че не съм ти помагал достатъчно… Просто… не знам как да бъда баща като баща ми.
– Но ти не си баща си! Децата имат нужда от теб! Аз имам нужда от теб!
– Ще опитам…

Думите му звучат искрено, но вече не вярвам лесно. След няколко дни пак всичко е по старому.

Започвам да мисля за развод. Страх ме е – как ще се справя сама? Но вече се чувствам по-сама отколкото ако бях действително сама.

Една вечер сядам пред огледалото и се гледам дълго. Виждам уморена жена с тъмни кръгове под очите и празен поглед. Кога станах такава? Кога спрях да мечтая?

Пиша това писмо до всички вас – жени като мен, които носят целия свят на раменете си и пак се питат дали са достатъчни.

Кажете ми: Кога една жена трябва да спре да чака промяната у другия и да започне промяната сама? Какво бихте направили вие?