Разводът беше само началото: Как бившият ми съпруг и свекървата ми се опитаха да ми отнемат сина и щастието

– Не можеш да го вземеш! – гласът ми трепереше, докато стисках ръката на малкия Петър, а вратата се тресеше под ударите на бившия ми съпруг, Димитър. От другата страна се чуваше и гласът на свекърва ми, госпожа Станка, която винаги намираше начин да ме нарани с думите си.

– Ти не си добра майка! – изкрещя тя. – Петър ще бъде по-добре при нас!

Сълзите ми напираха, но не можех да си позволя да се разплача пред сина си. Той беше само на шест и вече разбираше твърде много. Прегърнах го по-силно и се опитах да му се усмихна, макар че вътре в мен всичко се късаше.

Преди години, когато се омъжих за Димитър, вярвах, че ще бъда щастлива. Бях наивна – мислех, че любовта ще ни спаси от всичко. Но още от първия ден в дома на свекърва ми разбрах, че съм попаднала в капан. Станка беше властна жена, която не търпеше чуждо мнение. Всяка сутрин започваше с критика – как съм облякла Петър, какво съм сготвила, дори как съм подредила чиниите в шкафа.

Димитър рядко ме защитаваше. Повече време прекарваше в кръчмата или пред телевизора, отколкото с мен и сина ни. Когато се осмелявах да му кажа, че не издържам повече, той само повдигаше рамене:

– Майка ми знае най-добре. Не й обръщай внимание.

Но как да не обръщам? Всяка вечер заспивах със свито сърце и усещането, че не съм достатъчно добра – нито като майка, нито като съпруга.

Разводът дойде като спасение. Или поне така си мислех. Събрах сили и подадох молба в съда. Димитър прие новината с безразличие, но Станка… тя ме прокле още на прага:

– Ще съжаляваш! Никога няма да ти дам да видиш Петър!

След развода останах в малката квартира под наем в Люлин. Работех като продавачка в кварталната бакалия и всяка стотинка броях по няколко пъти. Но имах Петър – моето слънце, моята сила.

Мислех, че най-трудното е зад гърба ми. Но тогава започнаха заплахите. Първо бяха обажданията посред нощ:

– Ще ти го вземем! – шепнеше Станка по телефона.

После Димитър започна да идва пред блока и да крещи:

– Петър трябва да живее при мен! Ти си луда!

Съседите гледаха през пердетата и клатеха глави. В квартала бях станала тема за клюки – „онази жената от втория вход, дето мъжът й я остави и сега не й дават мира“.

Една вечер, когато прибирах Петър от детската градина, го видях да стои до оградата с Димитър и Станка. Синът ми беше пребледнял.

– Мамо, защо баба казва, че повече няма да те видя? – попита ме тихо.

Сърцето ми се разби на хиляди парченца. Прегърнах го и му прошепнах:

– Никой няма да ни раздели, обещавам ти!

Но не бях сигурна дали мога да удържа това обещание. Започнаха съдебните дела за попечителство. Всяко заседание беше мъчение – адвокатите им ме рисуваха като безотговорна майка, която не може да осигури дом и спокойствие на детето си.

– Госпожо Иванова – обърна се към мен съдията на едно от заседанията – как смятате да осигурите бъдеще на сина си при тези доходи?

Погледнах към Петър, който седеше до мен със свити рамене.

– Ще работя още повече – казах тихо. – Ще направя всичко за него.

Вечерите ставаха все по-тежки. Петър започна да се буди с писъци:

– Мамо, не ме оставяй! Не искам при баба!

Понякога се чудех дали имам сили да продължа. Но всяка сутрин, когато виждах очите на сина си, знаех защо трябва да се боря.

Един ден Станка дойде пред магазина и започна да крещи пред всички клиенти:

– Вижте я! Не може да си гледа детето! Срамота!

Съседката Мария ме дръпна настрани:

– Недей да им обръщаш внимание, Цвети. Всички знаем каква е Станка. Ти си добра майка.

Тези думи ми дадоха сили. Започнах да търся помощ – говорих с психолог за Петър, потърсих съвет от социалните служби. Намерих в себе си сила, за която не подозирах.

Минаха месеци в битки и сълзи. На последното дело съдията отсъди Петър да остане при мен.

Когато излязохме от залата, Димитър ме изгледа с омраза:

– Ще ти го взема! Ще видиш!

Станка само ме изгледа презрително и прошепна:

– Това не е краят.

Но аз вече не се страхувах толкова. Бях оцеляла през ада и знаех, че мога всичко заради сина си.

Днес все още живея със страха, че някой ден ще опитат пак да ни разделят. Но вече не съм онази уплашена жена от миналото.

Понякога се питам: Колко още трябва една майка да понесе? И защо най-близките хора могат да бъдат най-големите ни врагове? Какво бихте направили вие на мое място?