Реших да се отнасям към сина и снаха си така, както те се отнасят към мен: История за взаимното уважение

– Мамо, пак ли ще ни досаждаш с твоите съвети? – гласът на Димитър отекна в малката кухня, докато Елица нервно разбъркваше кафето си. Стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото, а в гърдите ми се надигаше познатата болка – онази, която идва, когато осъзнаеш, че си излишен в собствения си дом.

Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното. Още откакто Димитър беше малко момче, правех всичко за него – работех на две места, за да не му липсва нищо, отказвах си нови дрехи, за да може той да има хубави учебници. Когато се ожени за Елица, приех я като дъщеря. Помагах им с каквото мога – гледах внучката, готвех, чистех, дори им давах част от пенсията си, когато не им стигаха парите.

Но с времето нещо се промени. Всяка моя дума започна да ги дразни. Всяка помощ се превръщаше в повод за упрек. „Не се меси!“, „Това е нашето семейство!“, „Ние ще си решаваме!“ – тези фрази станаха ежедневие. А аз все повече се чувствах като натрапник.

Една вечер, докато седях сама в хола и слушах как Димитър и Елица спорят в спалнята, усетих как сълзите ми се стичат по бузите. „Защо го правя? Защо все аз трябва да се жертвам?“ – питах се. На следващия ден, докато приготвях закуска за всички, Елица дойде и без дори да ме погледне каза:

– Може ли поне веднъж да не пипаш нещата ми в кухнята? Всичко ми местиш!

Погледнах я и за първи път не казах нищо. Просто оставих лъжицата и излязох на балкона. Там, сред шума на града и мириса на мокри листа, взех решение – ще започна да се държа с тях така, както те се държат с мен.

Първият ден беше най-труден. Димитър ме попита дали ще взема внучката от детската градина.

– Не мога днес, имам свои планове – отвърнах спокойно.

Той ме изгледа учудено:

– Какви планове?

– Лични – казах и се усмихнах леко.

Видях как лицето му помръкна. Привикнал беше винаги да съм на разположение. Елица цял ден не ми проговори. Вечерта не приготвих вечеря. Седнах с книга в ръка и слушах как двамата нервно ровят из хладилника.

– Мамо, няма ли да сготвиш? – попита Димитър.

– Не съм гладна – отвърнах кратко.

След няколко дни напрежението в къщата стана осезаемо. Внучката ми Маги дойде при мен:

– Бабо, защо мама и тати са тъжни?

Прегърнах я силно и прошепнах:

– Понякога възрастните забравят какво е важно, мило мое.

Започнах да излизам по-често – срещах се със съседките, ходех на театър, записах се на курс по рисуване. За първи път от години усещах свобода. Но вътре в мен бушуваше буря – обичах ги безкрайно, но не можех повече да бъда невидима.

Една вечер Димитър ме спря в коридора:

– Мамо, какво става с теб? Не си същата…

Погледнах го право в очите:

– Просто реших да се отнасям към вас така, както вие към мен. Да не се меся, да не помагам без покана… Да бъда гост в собствения си дом.

Той замълча. Видях как очите му се навлажниха.

– Не сме искали да те нараним… Просто… Понякога ни е трудно…

– И на мен ми е трудно – казах тихо. – Но никога не съм ви го показвала.

В следващите дни започнахме да говорим повече. Елица дойде при мен една сутрин:

– Мария… Извинявай за всичко. Понякога забравяме колко много правиш за нас.

Прегърнах я. За първи път от години почувствах топлина от нейна страна.

Не знам дали всичко ще бъде както преди. Може би вече никога няма да е същото. Но поне разбрах едно – уважението трябва да бъде взаимно. Не можеш цял живот да даваш, без да получаваш нищо в замяна.

Сега стоя до прозореца и гледам как слънцето проблясва между облаците. Питам се: Колко още майки като мен живеят в сянката на собственото си семейство? Кога ще започнем истински да ценим хората до себе си?