Рожден ден, който никога няма да забравя: когато границите се размиват в семейството

– Не мога да повярвам, че пак го прави! – изкрещях вътрешно, докато гледах през прозореца как майката на мъжа ми, Мария, разтоварваше торби с храна от багажника на колата си. Беше осем сутринта, а днес беше рожденият ми ден. Мечтаех за тишина, чаша кафе и малко време само за себе си, но вместо това чух как входната врата се тряска и гласът ѝ изпълва апартамента.

– Добро утро, Цвети! Честит рожден ден! Донесох баница, тиквеник и малко сладкиши. Ще направим празник като хората! – провикна се тя още от коридора.

Стиснах зъби. Не исках да бъда неблагодарна, но това не беше първият път, в който Мария решаваше вместо мен как ще протече денят ми. Миналата година беше същото – изведнъж у дома се появиха роднини, които не бях виждала от години, а аз трябваше да сервирам и да се усмихвам, докато вътрешно се чувствах като гост в собствения си дом.

Този път обаче нещо в мен се пречупи. Може би защото предната вечер случайно чух как тя говори по телефона с леля си: „Цвети е много добра, ама не знае как се правят празници. Аз ще ѝ помогна, иначе ще си остане сама с мъжа и детето.“

Тези думи ме ужилиха. Не бях ли достатъчно добра? Не заслужавах ли поне веднъж да реша как ще изглежда моят рожден ден?

Мъжът ми, Петър, още спеше. Дъщеря ни Лили беше при баба си на село. Бях планирала да си подаря няколко часа спокойствие – книга, вана, може би разходка в парка. Но сега кухнята вече ухаеше на печени кори и канела, а Мария подреждаше масата така, сякаш очакваше цялата махала.

– Мария, благодаря ти за всичко, но… – започнах плахо.

– О, Цвети, не се тревожи! Знам, че не обичаш да готвиш много за празници. Аз ще се погрижа за всичко! – прекъсна ме тя с широка усмивка.

Усетих как гневът ми набъбва. Не обичам да готвя? Кога съм казвала това? Просто предпочитам по-спокойни празници. Но тя не слушаше. Никога не слушаше.

Петър се появи по пижама и веднага разбра, че нещо не е наред.

– Какво става? – прошепна ми той.

– Майка ти реши да празнуваме тук. Без да ме пита. – отвърнах тихо.

Той въздъхна тежко.

– Знаеш я… Не го прави от лошо.

– Но това е моят дом! Моят рожден ден! – очите ми се напълниха със сълзи.

В този момент на вратата се звънна. Братът на Петър и жена му пристигнаха с две деца. След тях – лелята на Мария с огромен букет. Апартаментът се напълни с шум и смях, а аз се чувствах все по-малка и по-невидима.

– Цвети, къде са чашите за ракия? – провикна се Мария от кухнята.

– В шкафа горе вдясно – отвърнах механично.

Петър ме погледна виновно. Опита се да ме прегърне, но аз се дръпнах.

– Защо никой не ме пита какво искам? – прошепнах през зъби.

– Не искам да ги обидим… – каза той безпомощно.

– А мен кой ще ме защити? – попитах го аз.

Празникът продължи. Всички ядяха, смееха се, разказваха стари истории. Аз седях на края на масата и усещах как гласът ми изчезва сред чуждите думи. В един момент Мария вдигна тост:

– За нашата Цвети! Да е жива и здрава! И да слуша повече!

Всички се засмяха. Аз станах рязко от масата и излязох на балкона. Сълзите ми потекоха безконтролно.

След малко Петър дойде при мен.

– Моля те, върни се. Всички питат за теб.

– Не мога повече така – казах му през сълзи. – Чувствам се като прислужница в собствения си дом. Защо никой не уважава границите ми?

Той замълча. После каза тихо:

– Ще поговоря с майка ми…

Но знаех, че няма да го направи. Знаех, че утре всичко ще е същото.

Когато гостите си тръгнаха, Мария дойде при мен с чиния торта.

– Не се сърди, Цвети. Всичко го правя за теб.

Погледнах я уморено.

– Понякога най-добрите намерения могат да наранят най-много…

Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всички онези пъти, когато съм премълчавала, когато съм позволявала другите да решават вместо мен. Колко още ще търпя? Кога ще започна да отстоявам себе си?

Скъпи читатели, случвало ли ви се е някой толкова да прекрачи личните ви граници в името на „доброто“? Как бихте постъпили на мое място?