Рожденият ден, който раздели семейството ми

– Мамо, ти сериозно ли похарчи всичките си спестявания за този рожден ден? – гласът на Петър трепереше от яд, а очите на Мария, жена му, ме гледаха укорително изпод тънките си вежди.

Стоях в средата на хола, още с усмивка от вечерта, която току-що беше приключила. Балоните висяха по тавана, масата беше пълна с остатъци от торта и салати, а в мен клокочеше смес от щастие и вина. Бях чакала този ден цял живот – 60 години! Исках да се почувствам специална, да събера всички приятели и роднини, да забравя за малко самотата и грижите. Но сега, когато останахме само тримата, празникът се превърна в сцена на разочарование.

– Петре, това беше моята мечта… – прошепнах. – Толкова години работих, спестявах… Не съм искала да ви нараня.

Мария изсумтя:
– А ние? Ние не сме ли семейство? Знаеш колко ни трябва нова кола. Петър ти каза…

Петър стисна юмруци:
– Мамо, не разбираш ли? Можеше да ни помогнеш! Сега пак ще се влачим с тая таратайка до работа и детската градина. А ти… ти си направи купон.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Винаги съм била силна – сама отгледах Петър след като баща му ни напусна. Работех по две смени в шивашкия цех, после чистех офиси вечер. Никога не съм искала нищо за себе си. Но тази година реших – ще живея за себе си. Само веднъж навършваш 60.

Вечерта беше вълшебна. Съседите танцуваха хора, леля Гинка разказваше вицове, а старият ми приятел Иван ми подари букет лилии. За миг забравих всичко – самотните вечери, безсънните нощи от притеснения за Петър, дълговете, които изплащах години наред. За първи път се почувствах жива.

Но сега… Сега стоях пред сина си и усещах как празникът ми се превръща в грях.

– Мамо, не можеш ли поне веднъж да помислиш за нас? – Петър говореше тихо, но думите му бяха като нож.

– Винаги съм мислила за теб – отвърнах. – Всичко съм правила за теб. Но този път… този път исках нещо за себе си.

Мария ме прекъсна:
– Егоистично е. Всички майки помагат на децата си. Моята майка ни даде парите си за първия ни апартамент.

Петър кимна:
– Не очаквах това от теб.

Тишината беше тежка. Чуваше се само тиктакането на часовника над вратата. Спомних си как Петър беше малък и ме прегръщаше всяка вечер преди лягане. Как му четях приказки и му обещавах, че винаги ще съм до него. Но кога обещанието ми се превърна във вериги?

– Знаете ли колко пъти съм се отказвала от нови дрехи, от почивки, от всичко? – гласът ми трепереше. – Само за да имаш ти най-доброто. А сега… сега ме обвинявате, че веднъж съм избрала себе си.

Петър въздъхна тежко:
– Не е въпросът само в парите, мамо. Просто… не очаквах така да постъпиш.

Мария хвана чантата си:
– Хайде, Петре. Нека я оставим сама да си мисли.

Гледах ги как излизат и затварят вратата след себе си. Останах сама сред балоните и празните чаши. В главата ми ехтяха думите им: егоистична… неочаквано… разочарование.

Седнах на дивана и заплаках. Не знаех дали плача от вина или от гняв. Защо винаги майките трябва да жертват себе си? Кога идва моментът да живеем за себе си? Дали някога ще бъда разбрана?

На следващия ден телефонът ми мълчеше. Никой не се обади да попита как съм. Съседката Дора донесе парче торта и седна до мен:
– Не им обръщай внимание, Дебора – каза тя (всички ме наричат Дебора). – И аз дадох всичко на децата си, а сега ме виждат само когато им трябва нещо.

– Може би така е устроен светът – отвърнах аз. – Но боли.

Дора ме потупа по ръката:
– Ти заслужаваше този празник. Не се обвинявай.

Но вината не ме напускаше. Вечерта легнах рано и дълго гледах тавана. Спомних си как Петър беше обещал да ме заведе на море миналото лято, но така и не намери време. Как Мария винаги намираше повод да ме упрекне – че не давам достатъчно пари за внучката, че не помагам достатъчно в домакинството им.

Може би сбърках. Може би трябваше да дам парите им за кола. Но тогава щях ли да бъда щастлива? Щях ли някога да почувствам, че животът ми има смисъл извън ролята на майка?

След седмица Петър ми се обади:
– Мамо… извинявай за онзи ден. Просто… трудно ни е напоследък.

Гласът му беше уморен.

– Знам, Петре – казах тихо. – Но и на мен ми е трудно понякога.

– Ще минем довечера с Мария и малката. Донесем ти нещо сладко.

Затворих телефона със смесени чувства – облекчение и страх от нов спор.

Когато дойдоха вечерта, Мария беше по-мълчалива от обикновено. Малката Ива ме прегърна силно:
– Бабо, пак ли ще има балони?

Усмихнах се през сълзи:
– Ще има, мило мое.

Седнахме около масата и този път разговорът беше по-тих, по-внимателен. Никой не спомена парите или колата. Говорихме за детската градина на Ива, за новия сериал по телевизията, за времето.

Но усещах – нещо между нас се беше променило завинаги.

Сега често се питам: Кога една майка има право да избере себе си? И дали някога децата ни ще разберат колко струва това? Ще простят ли някога или ще остана вечно виновна?