Рожденият ден на Иван: Когато границите се прекрачват

— Пак ли ще правиш баница, Мария? — гласът на свекърва ми, Стоянка, пронизва тишината в кухнята, докато аз стисвам точилката така, сякаш тя е единственото, което ме държи на този свят.

— Не, тази година няма да има баница — отвръщам тихо, но твърдо. — И няма да има и агнешко. Всъщност… тази година няма да има нищо от това, което очаквате.

Стоянка ме гледа така, сякаш съм й казала, че ще продам апартамента под носа й. Сестрата на Иван, Гергана, вече е на телефона и пише нещо ожесточено в семейната група във Viber. Знам какво ще последва — буря от укори, обиди и пасивна агресия.

Но тази година не мога повече. Не и след като миналата година прекарах два дни в кухнята, докато всички се смееха в хола и дори не се сетиха да ми кажат „благодаря“. Не и след като Иван ми каза: „Те са ми семейство, Мария. Какво толкова?“

Какво толкова ли? Това, че всяка година на рождения му ден нашият дом се превръща в обществен стол. Никой не пита дали сме ги поканили. Никой не носи дори шоколад. Само идват, сядат и чакат да бъдат обслужени. А аз — аз съм невидима.

Тази година реших да променя всичко. Още преди седмица казах на Иван:

— Моля те, кажи им, че тази година няма да празнуваме у дома. Искам да сме само двамата.

Той ме погледна така, сякаш съм му предложила да се преместим в Китай.

— Не мога да им го кажа! Ще се обидят! Ти знаеш какви са…

— Знам — прекъснах го. — Знам много добре какви са.

В деня преди рождения ден телефонът ми не спираше да звъни. Първо беше свекърва ми:

— Мария, ще дойдем към пет. Да донеса ли нещо?

— Не е нужно да идвате тази година — казах й спокойно. — Решихме да празнуваме само двамата с Иван.

Настъпи тишина. После чух тежкото й въздишане:

— Ех, Мария… ти никога няма да разбереш какво е семейство.

След нея се обади и братът на Иван:

— Абе, кво става? Що няма купон? Ти ли си го измисли това?

— Да — отвърнах. — Аз го измислих.

Вечерта Иван се прибра мълчалив. Седна до мен на дивана и дълго не каза нищо.

— Мама е разстроена — промълви накрая. — Всички са разстроени.

— А ти? — попитах го тихо.

Той ме погледна уморено:

— И аз съм разстроен. Но… може би си права. Може би трябваше отдавна да сложим граници.

На следващия ден беше тихо. За първи път от години не чух звънеца в осем сутринта. Не чух смеха на племенниците, които тичат из коридора с кални обувки. Не чух Стоянка да ми казва как съм пресолила супата или че баницата ми е „по-добра от миналата година“ (което винаги означава, че миналата е била ужасна).

Седяхме с Иван на масата — само двамата. Бях направила малка торта с любимия му крем. Пуснахме си стар български филм и за първи път от години той ми каза:

— Благодаря ти, Мария. Наистина благодаря.

Но вечерта телефонът пак звънна. Стоянка:

— Надявам се поне догодина да се сетиш какво значи семейство! — изсъска тя и затвори.

Сълзите ми потекоха сами. Не защото ме беше страх от нея или от укорите й. А защото за първи път си позволих да избера себе си пред очакванията на другите.

Може би ще ме нарекат егоистка. Може би ще кажат, че съм развалила традицията. Но аз знам едно: ако не поставим граници, никой няма да го направи вместо нас.

Понякога се чудя: Колко още жени като мен живеят в сянката на чуждите очаквания? Колко още ще мълчим? А вие… бихте ли имали смелостта да кажете „стига“?