„Събери си багажа и ела при нас!“ – Как свекърва ми разруши брака ни след раждането на сина ни

„Събери си багажа и ела при нас! Не мога повече да гледам как се мъчите!“ – думите на Мария, свекърва ми, отекваха в главата ми като ехо, докато стоях в коридора с бебето на ръце. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Стоях там, с разчорлена коса и подпухнали очи от безсъние, и се чудех дали изобщо някога ще си върна живота.

Всичко започна след раждането на малкия Виктор. Първите дни вкъщи бяха като сън – смесица от радост, страх и изтощение. Мъжът ми, Петър, се опитваше да помага, но работата му в строителството го държеше далеч по цял ден. Още първата седмица Мария се появи с две чанти и категорично заяви: „Аз ще ви оправя!“. Не попита дали искам помощ – просто влезе и започна да командва.

„Не така се къпе бебе!“, „Това мляко не е хубаво!“, „Петре, кажи ѝ да не го държи така!“, „Ти не можеш да сготвиш като хората!“ – всеки ден беше поредица от упреци. В началото стисках зъби. Казвах си: „Тя е майка му, иска най-доброто.“ Но с времето усещах как се смалявам. Като че ли вече не бях майка на Виктор, а просто някаква прислужница в собствения си дом.

Една вечер, докато хранех бебето, Мария влезе без да почука и започна да ми дърпа шишето от ръцете. „Дай го на мен, ти не знаеш как!“, каза тя рязко. Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Петър седеше в хола и гледаше телевизия. Когато му казах, че не издържам повече, той само въздъхна: „Майка ми знае най-добре. Остави я.“

С времето Мария започна да решава всичко – какво ще ядем, кога ще се къпе детето, дори как ще подреждам дрехите в гардероба. Всяка сутрин ме будеше с думите: „Ставай, имаш работа!“. Чувствах се като затворник. Приятелките ми спряха да идват – „Не е удобно, майка му е все тук“, казваха те.

Един ден майка ми дойде на гости. Мария я посрещна на прага с ледена усмивка: „Ние тук си се оправяме чудесно.“ Майка ми ме погледна с тревога: „Добре ли си?“, прошепна тя. Не можех да отговоря – гърлото ми беше стегнато от болка и срам.

Вечерта след този ден избухнах. „Петре, не мога повече! Или тя си тръгва, или аз!“, извиках през сълзи. Той ме изгледа уморено: „Ти си неблагодарна! Майка ми жертва всичко за нас.“

Започнах да се затварям в себе си. Спирах да говоря с Петър, избягвах Мария колкото можех. Виктор усещаше напрежението – плачеше повече, спеше по-малко. Една нощ го държах в ръце и тихо му шепнех: „Мамо е тук… Мамо няма да те остави.“

Скоро след това Мария предложи да се преместим при тях – в големия апартамент в Младост. „Тук няма място за всички!“, възразих аз. Тя само се усмихна: „Ще ти е по-лесно, ще имаш помощ.“ Петър прие идеята без колебание.

Преместихме се. Там вече нямаше никакво лично пространство. Мария решаваше всичко – кога ще излизаме, кой ще гледа детето, дори какви дрехи да обличам. Свекърът ми беше мълчалив и рядко се намесваше.

Една вечер чух как Мария говори по телефона със сестра си: „Тая нищо не може сама… Добре че съм аз!“ Сърцето ми се сви от обида и гняв.

Опитах се да говоря с Петър: „Не мога повече така! Чувствам се като чужда в този дом.“ Той само поклати глава: „Престани да драматизираш.“

Започнах да търся работа – исках да изляза от къщи, да имам нещо свое. Намерих място като касиерка в кварталния магазин. Мария беше възмутена: „Кой ще гледа детето? Аз ли пак?“

Веднъж закъснях заради инвентаризацията. Когато се прибрах, Мария ме посрещна на прага: „Виждаш ли? Не ставаш за майка! Детето плаче за теб!“ Петър стоеше до нея и мълчеше.

В този момент не издържах. Взех Виктор и излязох навън – беше студено, но не ме интересуваше. Обикаляхме улиците на Младост с часове. Плаках тихо, докато той спеше в количката.

На следващия ден събрах багажа си и се върнах при майка ми в Люлин. Петър не дойде да ни потърси. Само получих съобщение: „Когато си готова да говорим като възрастни, обади се.“

Минаха месеци. Гледах Виктор как расте без баща си до себе си. Понякога той питаше: „Къде е тати?“ Не знаех какво да кажа.

Сега стоя тук и пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Можеше ли да направя нещо различно? Можеше ли Петър да избере мен пред майка си? Или някои бракове са обречени още преди да започнат?

Кажете ми – има ли спасение за семейство, когато някой друг дърпа конците? Или просто трябва да приемем съдбата си?