„Събирай си багажа и се мести!“ – Майка ми свекърва след раждането: Къде е границата между помощ и контрол?

– Събирай си багажа и се мести! – гласът на Мария, свекърва ми, отекна в малката ни кухня, докато държах на ръце новородената си дъщеря. Петър стоеше до мен, стиснал устни, а аз усещах как гневът и безсилието се борят в гърдите ми. Беше минала едва седмица от раждането, а вече имах чувството, че губя себе си.

Всичко започна още в клиниката. Познавах Петър от няколко месеца – запознахме се в чакалнята на поликлиниката в квартала. Той беше дошъл с майка си, която имаше проблеми с кръвното. Още тогава забелязах колко е привързан към нея – държеше я за ръка, носеше ѝ чантата, дори ѝ подаваше водата. Не беше моят идеал за мъж, но имаше нещо мило в него. Започнахме да излизаме и скоро се влюбихме. Мама ми казваше: „Внимавай с такива мъже, детето ми, майките им са като сянка.“ Не ѝ повярвах.

Сватбата ни беше скромна, само с най-близките. Мария настоя да бъде в нейния апартамент – „по-уютно е, а и ще спестите пари“. Съгласихме се, макар че мечтаех за нещо по-различно. Още тогава тя започна да се меси – избра ми роклята („бялото не ти отива, по-добре екрю“), подреди масата („не така се редят салатите“), дори избра песента за първия ни танц.

След сватбата настоявахме да живеем отделно. Намерихме малък двустаен апартамент под наем в „Люлин“. Беше тясно, но наше. Петър често ходеше при майка си – „да ѝ помогне с пазаруването“, „да ѝ смени крушката“, „да ѝ оправи компютъра“. Аз се опитвах да не ревнувам, но усещах как между нас винаги стои тя.

Когато забременях, Мария беше първата, която разбра. Дойде у нас с торба витамини и списък със съвети: „Не яж това“, „Не се напрягай“, „Пий чай от лайка“. В началото беше мило, после започна да ме задушава. Петър не виждаше проблема: „Тя просто иска да помогне.“

Раждането беше трудно. След три дни в болницата се прибрахме у дома. Още на следващия ден Мария пристигна с куфар и заяви: „Ще остана при вас поне месец.“ Не попита дали искам помощ – просто реши. Всяка сутрин влизаше в спалнята без да чука: „Детето трябва да яде!“, „Така ли го държиш?“, „Аз знам по-добре!“ Дори къпеше бебето без мен – „ти си уморена, почини си“.

Петър беше между чука и наковалнята. Опитваше се да угоди и на двете ни, но винаги избираше майка си. Когато му казах, че имам нужда от лично пространство, той само въздъхна: „Майка ми е сама, трябва да ѝ благодарим.“

Една вечер не издържах. Седяхме тримата на масата – аз, Петър и Мария. Бебето плачеше в другата стая.
– Моля те, Мария, имам нужда от малко време сама с детето – казах тихо.
Тя ме изгледа строго:
– Ти още не знаеш какво е да си майка! Аз съм гледала две деца сама! Ако не можеш да се справиш, по-добре си събирай багажа и идвай при мен!
Петър мълчеше.

На следващия ден тя настоя да се преместим при нея – „по-лесно ще е за всички“. Аз отказах. Започнаха скандали. Петър все по-често нощуваше при майка си „за да я успокои“. Чувствах се предадена и сама.

Една сутрин събрах сили и отидох при майка ми в „Дружба“. Разказах ѝ всичко през сълзи.
– Дете мое – каза тя – ако не поставиш граници сега, никога няма да имаш свой дом.

Върнах се у дома решена да говоря с Петър. Той ме чакаше намръщен:
– Защо правиш всичко толкова сложно? Майка ми само иска да помогне.
– А аз кога ще бъда майка на собственото си дете? – попитах го през сълзи.
Той замълча.

След няколко дни Мария дойде пак – този път с куфарите ни.
– Реших! Премествате се у нас! Не мога повече да гледам как страдате!
Тогава избухнах:
– Това е нашият дом! Нашето дете! Моля те, уважавай ни!
Тя ме изгледа така, сякаш съм я ударила.

Петър ме подкрепи едва тогава:
– Мамо, остави ни малко време сами.
Мария си тръгна обидена. Седяхме дълго мълчаливо. Знаех, че битката тепърва започва.

Днес все още се учим да поставяме граници. Мария идва по-рядко, но всеки път усещам напрежението във въздуха. Петър се опитва да бъде между нас двете – понякога успява, понякога не.

Питам се: Възможно ли е изобщо да намерим златната среда между помощта и контрола? Или всяко българско семейство е обречено на тази вечна борба между поколенията?

Как бихте постъпили в моята ситуация? Ще ми бъде интересно да чуя вашите истории и съвети.