Сълзи между редовете: Истината, която разбрах от телефона на съпруга ми

– Как можа да го направиш, Мартине? – гласът ми трепери, докато държа телефона му в ръка. Пръстите ми са студени, а сърцето ми бие така силно, че се чудя дали не го чуват и съседите. На екрана още стои последното съобщение от майка му: „Не забравяй какво ти казах – тя никога няма да бъде част от нашето семейство. Време е да помислиш за себе си.“

Поглеждам към Мартин, който стои до прозореца и гледа навън, сякаш дъждът ще измие вината му. Мълчи. Знам, че ме е чул, но не смее да ме погледне в очите. В този момент се връщам назад – към първите ни дни заедно във Велико Търново, когато бяхме студенти и вярвахме, че любовта ще ни спаси от всичко. Аз имах малко наследствено жилище от баба ми в квартал „Колю Фичето“, а той – само мечти и една стара китара.

– Не исках да те нараня – прошепва Мартин най-накрая. – Просто… майка ми…

– Майка ти? – прекъсвам го с горчив смях. – Майка ти пише за мен така, а ти ѝ отговаряш „Ще помисля“? Какво има да мислиш, Мартине? Аз ли съм проблемът или тя?

Той се обръща към мен с уморени очи. Виждам в тях нещо, което не познавам – страх или вина, не знам. В този момент осъзнавам колко малко съм знаела за него през всичките тези години.

Когато се оженихме, всички казваха, че сме млади и глупави. Но аз вярвах в нас. Дори когато майка му – леля Станка – дойде на сватбата с черна рокля и не поздрави никого от моето семейство. Дори когато първата ни Коледа заедно тя настоя да празнуваме у тях, а аз останах сама вкъщи с топъл чай и снимка на баба ми.

– Тя просто иска най-доброто за мен – опитва се да обясни Мартин.

– А ти? Ти какво искаш? – питам го тихо.

Той замълчава. В този момент телефонът му вибрира отново. Поглеждам – пак е тя: „Не забравяй за апартамента. Ако се разведете, ще го вземе тя.“

Сълзите ми напират. Апартаментът… моят дом, единственото сигурно нещо в живота ми след смъртта на баба. Никога не съм искала нищо от Мартин освен любовта му. А сега майка му го настройва срещу мен заради имот?

В главата ми нахлуват спомени – как боядисвахме стените заедно, как вечеряхме на пода, защото нямахме още маса. Как се смеехме на глупавите си мечти. Кога всичко това се превърна в битка за квадратни метри?

– Мамо никога не ме е харесвала – казвам тихо. – Но мислех, че ти си на моя страна.

– Не е толкова просто… – започва той.

– Не е просто? – прекъсвам го. – Да обичаш жена си не е просто? Да ѝ кажеш истината не е просто?

Той сяда до мен и хваща ръката ми. За миг усещам топлината му и си спомням защо го избрах. Но после виждам отново съобщенията и всичко се срива.

– Искаш ли развод? – питам го направо.

Той ме гледа дълго. В очите му виждам страх и… облекчение? Това ме убива още повече.

– Не знам… – прошепва той.

Ставам рязко и излизам на балкона. Дъждът е спрял, но въздухът е тежък. Гледам към осветените прозорци на съседите и се чудя колко ли семейства тази вечер преживяват същото като мен.

Връщам се вътре и сядам на пода до леглото. Взимам телефона си и пиша на най-добрата си приятелка Деси: „Мисля да се разведа.“ Тя веднага звъни.

– Какво стана? – гласът ѝ е тревожен.

– Прочетох съобщения между Мартин и майка му… Тя го настройва срещу мен заради апартамента. А той… той не ме защити.

– Знаеш ли какво мисля? – казва Деси след кратко мълчание. – Ако един мъж не може да застане зад жена си пред майка си, никога няма да го направи.

Затварям телефона и се разплаквам. Не знам дали мога да простя това предателство. Не знам дали изобщо има какво да спасявам.

На следващия ден Мартин си тръгва рано за работа. Оставя бележка: „Обичам те, но не знам как да избера.“

Гледам бележката дълго време. После прибирам всички негови дрехи в един куфар и го оставям до вратата. Не защото не го обичам, а защото най-накрая разбирам: любовта не е достатъчна, ако няма доверие и уважение.

Вечерта сядам сама в хола с чаша чай и снимката на баба ми в ръка.

„Бабо, ти би ли простила?“ – питам я наум.

А вие какво бихте направили на мое място? Прошка или ново начало?