Сълзи на дисплея: Когато собственото ти дете те забрави

– Мамо, можеш ли да ми преведеш сто лева до утре? – гласът на Деси звучи уморено, почти раздразнено. Не пита как съм, не пита дали съм яла, не пита нищо. Само парите. Поглеждам телефона си – петият такъв разговор този месец. Пръстите ми треперят, докато въвеждам ПИН кода на мобилното банкиране. Сълзите ми капят по екрана, но не ги бърша. Нека види светът колко боли да си майка, която вече не е нужна за нищо друго освен за финансова подкрепа.

Преди години Деси беше моето слънце. Всяка сутрин се сгушваше до мен в леглото и ми разказваше сънищата си. „Мамо, ще ми направиш ли палачинки?“ – питаше с онзи гласец, който ме караше да забравя всички грижи. Сега живее в София, учи право и работи на две места. Казва, че няма време за нищо. „Животът е тежък, мамо“, повтаря често. А аз се чудя – тежък ли е животът или тежка съм аз?

Съседката ми Мария често ме пита: „Защо не идва Деси? Моята Силвия всяка неделя си идва с децата.“ Усмихвам се насила и казвам, че Деси е много заета. Вътре в мен обаче бушува буря. Къде сбърках? Дали я обичах твърде много? Или твърде малко? Дали я задушавах с грижите си или я оставих да порасне сама?

Преди месец имах рожден ден. Приготвих любимата ѝ мусака, купих торта с ягоди – знам, че са ѝ любими. Чаках я цял ден. Вечерта получих съобщение: „Честит рожден ден, мамо! Ще ти звънна утре.“ Не звънна. На следващия ден аз ѝ писах: „Всичко наред ли е?“ Отговори ми след три дни: „Извинявай, много работа.“

Съпругът ми почина преди пет години. Оттогава къщата е тиха, празна. Само часовникът тиктака и котката мърка в краката ми. Понякога си мисля, че ако не беше Деси, щях да се предам напълно. Но сега се чудя – имам ли я изобщо? Или тя просто използва номера ми като спешен контакт за парични преводи?

Една вечер не издържах и ѝ се обадих без повод.
– Деси, как си? – попитах тихо.
– Добре съм, мамо. Бързам за работа, може ли по-късно?
– Само исках да чуя гласа ти…
– Мамо, наистина нямам време сега.

Затворих телефона и се разплаках като дете. Спомних си как веднъж падна от люлката и цяла нощ не мигнах от тревога. Как ѝ държах ръката при първата ѝ треска. Как я учех да пише буквите си. А сега…

В кварталния магазин продавачката ме познава по име.
– Как е дъщерята? – пита всеки път.
– Добре е – лъжа аз.
– Да не забрави майка си! – усмихва се тя.

Понякога се чудя дали другите майки изпитват същото. Дали и те се чувстват като банкомати с човешки лица? Или само аз съм такава? В социалните мрежи виждам снимки на щастливи семейства – майки и дъщери на кафе, на разходка в Борисовата градина, на море в Созопол. А аз? Аз чакам телефонът да звънне… и когато звънне, знам какво ще поиска.

Една неделя реших да отида до София без предупреждение. Купих кутия с домашни сладки и взех автобуса в шест сутринта. Сърцето ми биеше лудо през целия път. Когато стигнах до блока ѝ, звъннах на вратата с треперещи ръце.
– Мамо?! Какво правиш тук?
– Дойдох да те видя… Донесох ти сладки.
– Можеше да ми кажеш! Имам среща след малко…
– Ще остана само за пет минути.

Влязох вътре – всичко беше подредено, но студено. Нямаше снимки по стените, нито спомени от детството ѝ. Седнахме на масата и тя нервно поглеждаше часовника си.
– Мамо, наистина трябва да тръгвам…
– Разбирам – казах тихо и станах.

На връщане в автобуса гледах през прозореца и си мислех: кога загубихме връзката? Кога станах чужда в живота ѝ? Вечерта тя ми писа: „Извинявай, че бях рязка. Просто имам много ангажименти.“

Днес пак звънна телефонът.
– Мамо, можеш ли да ми помогнеш с едни документи?
– Разбира се – отвърнах автоматично.

Но този път не попитах как е. Не попитах нищо. Просто изпълних молбата ѝ и затворих телефона. После седнах до прозореца и запалих свещичка за съпруга си.

Може би така е устроен животът – децата порастват и забравят корените си. Може би аз съм виновна, че не я научих да цени близостта ни повече от всичко друго. Или може би просто времената са такива – всеки бърза, всеки тича нанякъде…

Понякога се питам: ако утре изчезна, ще ѝ липсвам ли изобщо? Или ще ме помни само като името в банковото приложение?

Кажете ми, вие какво мислите? Само аз ли се чувствам така или има още майки като мен?