Сълзи на кухненската маса: Историята на една приятелка и нейната болка

— Не мога повече, Мария! — гласът на Яна трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Седяхме на кухненската маса в малкия ѝ апартамент в Люлин, а навън дъждът блъскаше по прозорците така, сякаш и той плачеше с нея. Беше почти полунощ, но времето нямаше значение — болката ѝ беше по-силна от всичко.

— Какво ти каза този път? — попитах тихо, макар че вече подозирах отговора. Виктор, нейният приятел от три години, беше станал друг човек през последните месеци. Груб, студен, с думи като ножове.

Яна стисна чашата с чай толкова силно, че се уплаших да не я счупи.

— Каза ми, че съм безполезна. Че никога няма да постигна нищо. Че съм тежест за него… — гласът ѝ се прекърши. — Как може човек, когото обичаш, да ти каже такива неща?

Мълчах. Знаех, че думите ми няма да я утешат. Самата аз бях преживяла подобно предателство преди години и знаех колко дълбоко режат такива думи. Но Яна беше различна — тя вярваше в хората, вярваше в любовта.

— Помниш ли как беше в началото? — прошепна тя. — Виктор беше толкова мил, носеше ми закуска в леглото, пишеше ми стихове… А сега дори не ме поглежда. Вижда ме само когато трябва да се скара или да ме обвини за нещо.

— Яна, ти не си виновна — казах твърдо. — Той има проблеми със себе си, не с теб.

Тя поклати глава.

— Мама винаги ми казваше да не се оставям на мъжете да ме тъпчат. А аз какво направих? Позволих му да ме смачка. Срам ме е дори да ѝ кажа какво става.

В този момент телефонът ѝ иззвъня. На екрана светеше името „Виктор“. Яна се втренчи в него, сякаш беше змия.

— Ще вдигнеш ли? — попитах внимателно.

Тя остави телефона да звъни, докато екранът угасна.

— Не мога повече да слушам обидите му. Но и не мога да го оставя… — прошепна тя. — Как се прави това? Как се тръгва от човек, когото още обичаш?

Замислих се за всички жени, които познавам — майка ми, леля ми, съседката от третия етаж — всички са преживели някаква форма на емоционално насилие. В България често се казва „Търпи, ще мине“, но аз вече не вярвах в това.

— Яна, трябва да мислиш за себе си. Ако останеш с него, ще изгубиш себе си напълно. Помниш ли как мечтаеше да станеш учителка? Кога за последно мисли за мечтите си?

Тя избухна в плач.

— Не знам коя съм вече… Всичко се върти около него — какво ще каже, как ще реагира… Дори дрехите си избирам според това дали ще му харесат.

Прегърнах я силно.

— Ти си Яна! Моята най-добра приятелка! Момичето, което рисуваше по стените в училище и пишеше стихове за любовта! Не позволявай на никого да ти отнеме това!

В този момент чухме шум отвън — Виктор беше дошъл. Започна да тропа по вратата и да крещи:

— Яна! Отвори! Знам, че си вътре!

Яна се сви до мен като малко дете.

— Не искам да го виждам… Страх ме е…

Взех телефона ѝ и набрах майка ѝ.

— Госпожо Димитрова, Яна има нужда от вас. Моля ви, елате веднага.

След десет минути майка ѝ пристигна — дребна жена с твърд поглед и силен характер. Влезе и без дума прегърна дъщеря си.

— Янечка, стига толкова! Прибираш се у дома. Този човек няма място в живота ти!

Виктор продължаваше да тропа по вратата, но майката на Яна излезе навън и му каза твърдо:

— Остави дъщеря ми на мира! Ако още веднъж я притесниш, ще извикам полиция!

Виктор замлъкна и след малко чухме стъпките му по стълбите.

Яна стоеше между мен и майка си — разкъсана между страха и надеждата.

— Мамо… ами ако никога не намеря друг? Ако остана сама?

Майка ѝ я погледна строго:

— По-добре сама, отколкото с някой, който те унижава! Ти заслужаваш любов и уважение!

Тази нощ Яна спа у дома при майка си. Аз останах будна до късно и мислех за всички момичета като нея — колко често търпим болката от страх да не останем сами? Колко често забравяме кои сме?

На следващия ден Яна ми изпрати съобщение:

„Благодаря ти, Мария. Без теб нямаше да имам сили да го направя.“

Седях на прозореца и гледах как слънцето пробива облаците над София. Замислих се: Колко често позволяваме на чуждите думи да определят нашата стойност? И кога най-сетне ще повярваме, че заслужаваме повече?