Седмица без сън промени съпруга ми. Майка ми казва, че просто се е пречупил.

– Не мога повече, Мария! – гласът на Димитър трепереше, докато хвърляше якето си на дивана. Беше три сутринта, а Ани отново плачеше. Аз стоях до креватчето ѝ, с очи, подпухнали от безсъние, и се опитвах да я успокоя. Димитър се въртеше нервно из стаята, ръцете му се стискаха в юмруци.

– Ти не можеш? – прошепнах аз, гласът ми едва доловим. – Аз не съм спала от пет дни. Ти поне имаш работа, излизаш, виждаш хора. Аз съм тук, сама с детето.

Той ме погледна с онзи празен, уморен поглед, който напоследък виждах все по-често. – Не издържам повече. Отивам при нашите. Трябва ми почивка.

Вратата се затвори с трясък. Останах сама в тъмната стая, с плача на Ани и ехото на собственото си отчаяние.

Така започна всичко. Седмица по-късно Димитър още не се беше върнал. Не беше се обадил дори веднъж. Всеки ден майка ми идваше да ми помага с Ани, но вместо утеха, носеше само укори и тежки думи.

– Казах ти още преди сватбата – повтаряше тя, докато миеше шишетата в кухнята. – Димитър е слаб човек. Не може да понесе трудностите. Мъжете трябва да са стълбът на семейството.

– Мамо, моля те… – опитвах се да я спра, но тя не слушаше.

– Ти си виновна, че му позволяваш да избяга. Ако беше по-строга, щеше да стои тук и да ти помага!

Всяка нейна дума беше като нож в сърцето ми. Знаех, че не е права, но част от мен се питаше дали наистина не съм сбъркала някъде. Дали не съм го натоварила прекалено? Или просто той не беше готов за това семейство?

Вечерите бяха най-тежки. Ани заспиваше трудно, а когато най-накрая притихнеше, аз оставах сама в тъмната стая. Гледах тавана и се чудех какво прави Димитър в този момент. Дали мисли за нас? Или вече е решил да не се връща?

Една вечер телефонът ми иззвъня. Беше майка му.

– Мария, Димитър е тук – каза тя тихо. – Не е добре. Почти не говори, само седи и гледа в една точка. Опитахме се да го разпитаме какво се е случило, но нищо не казва.

– Моля ви… кажете му да се обади поне – прошепнах аз със задавен глас.

– Ще опитам, мило дете. Но той е… пречупен.

Тази дума ме прониза като куршум. Пречупен? Какво означава това? Че вече няма връщане назад?

На следващия ден майка ми отново дойде и започна да подрежда дрехите на Ани.

– Трябва да мислиш за себе си и за детето – каза тя строго. – Ако той не може да бъде баща и съпруг, ще се оправиш и без него.

– Мамо, аз го обичам… – гласът ми се пречупи.

– Любовта не топли зимата и не храни детето! – отсече тя.

Седнах на леглото и зарових лице в ръцете си. Спомних си първите ни години с Димитър – как се смеехме до късно през нощта, как мечтаехме за дом и семейство. Кога всичко това се превърна в кошмар?

На третата седмица получих съобщение от него: „Извинявай. Не мога да се върна още.“

Писах му дълго съобщение – разказах му колко ми липсва, как Ани го търси с очи всяка сутрин, как аз самата едва издържам. Не получих отговор.

Майка ми настояваше да подам молба за развод.

– Не можеш да чакаш цял живот някой да порасне! – каза тя една вечер, докато Ани спеше до мен.

– А ако той има нужда от помощ? Ако е болен? Ако просто е прегорял? – попитах я аз.

– Мъжете не боледуват от такива неща! Това са глезотии! – отсече тя.

Но аз знаех, че това не е вярно. Виждах го в очите на Димитър още преди да си тръгне – онова отчаяние, което никога досега не бях забелязвала у него.

Една вечер реших да отида при него. Оставих Ани при майка ми и взех автобуса до родното му село край Пловдив. Когато отворих вратата на старата им къща, го видях седнал до прозореца, с празен поглед.

– Дими… – прошепнах аз.

Той ме погледна бавно, сякаш ме виждаше за първи път от години.

– Мария… Не знам какво ми стана. Просто… всичко ме затисна наведнъж. Чувствам се като провал.

Седнах до него и хванах ръката му.

– Не си провал. Просто си човек. Всички имаме граници.

Той заплака – за първи път откакто го познавам.

Върнахме се у дома след няколко дни. Започнахме да ходим на консултации при психолог в Пловдив. Майка ми не одобряваше – „Глупости!“, казваше тя всеки път, когато споменех терапията.

Но аз знаех, че ако искаме да спасим семейството си, трябва да се борим заедно.

Сега вече минаха три месеца от онази нощ. Димитър все още има трудни моменти, но вече не бяга. Аз също се уча да прощавам и да бъда по-силна.

Понякога си мисля: Колко ли семейства преминават през подобно мълчаливо отчаяние? Колко ли мъже и жени крият болката си зад затворени врати? Можем ли някога наистина да разберем другия или винаги ще останем сами в битките си?