Сестри, кръв и сълзи: Как спрях да говоря със сестра си

— Не мога повече, Елена! — изкрещях, докато чинията се разби на пода. Парчетата се разлетяха като нашите спомени — остри, болезнени, невъзможни за събиране. Майка ни стоеше между нас, с ръце вдигнати като за молитва, а баща ни мълчеше, вперен в пода. Беше поредната неделна вечеря, която завършваше с викове и сълзи.

Винаги съм била по-малката сестра — Мария, „доброто дете“, което се опитва да угоди на всички. Елена беше бурята — красива, силна, непредсказуема. От малки се карахме за всичко: коя ще носи новата рокля на баба, коя ще получи последното парче торта, коя ще седи до прозореца в колата. Но с годините дребните спорове се превърнаха в истинска война.

— Защо винаги трябва да се държиш така? — попитах я през зъби.
— Защото ти винаги се правиш на жертва! — отвърна тя и очите ѝ блеснаха.

Майка ни се опита да ни успокои:
— Момичета, моля ви… Семейството е най-важното!

Но думите ѝ увиснаха във въздуха като прахоляк в стара къща. Баща ни стана от масата и излезе на терасата да пуши. Останахме трите жени — всяка сама в своята болка.

Проблемът между мен и Елена не беше само в ревността или в детските спорове. Всичко се промени, когато тя започна да работи в чужбина. Връщаше се само по празници — с нови дрехи, скъп телефон и истории за живота си в Германия. Родителите ни я гледаха с възхищение, а аз усещах как ставам невидима.

— Ти какво постигна тук? — попита ме веднъж Елена на Коледа. — Още си в онзи офис за 900 лева?

Стиснах устни. Работех като учителка в родния град — не беше престижно, но обичах децата. Никога не ѝ казах колко трудно ми е да плащам сметките или че понякога вечерям само хляб и домати. Не исках да ѝ давам повод да ме съжалява.

С времето разговорите ни станаха все по-редки и все по-остри. Майка ни настояваше да се сдобрим:
— Ако не сте една за друга, кой ще ви остане?

Но аз вече бях уморена. Всяка среща с Елена беше като битка, от която излизах наранена и празна. Започнах да избягвам семейните събирания. На рождения ден на баща ни не отидох. Майка ми плака по телефона:
— Моля те, Мария, татко ти пита за теб…

Но аз не можех повече. Чувствах се предадена от всички — сякаш цялото семейство избра нея пред мен. Дори когато баба ни почина, Елена пристигна последна и всички я посрещнаха като героиня. Аз стоях до ковчега и се чудех дали някой изобщо вижда болката ми.

Една вечер, след поредния скандал по телефона, просто спрях да ѝ отговарям. Изтрих номера ѝ, блокирах я във Фейсбук. Майка ми звънеше всеки ден:
— Не може така! Сестра ти е кръвта ти!

Но аз вече бях решила. За първи път в живота си избрах себе си пред семейството.

Минаха месеци. Празниците минаваха без мен. Родителите ми остаряха пред очите ми — майка ми посивя, баща ми стана още по-мълчалив. Понякога ги виждах на пазара или в църквата — усмихваха се на хората, но очите им бяха тъжни.

Една вечер получих писмо от Елена. Не имейл — истинско писмо, написано на ръка:
„Мария,
Не знам как стигнахме дотук. Може би никога няма да си простим една на друга. Но ти си ми сестра и ми липсваш. Моля те, прости ми.“

Държах писмото в ръце и плаках дълго. Не знаех дали мога да простя. Не знаех дали искам да върна Елена в живота си. Но за първи път усетих, че тя също страда.

Сега мина година откакто не говорим. Родителите ни се примириха — вече не настояват да се сдобрим. Понякога ги посещавам сама; понякога чувам името ѝ случайно и сърцето ми се свива.

Питам се: заслужаваше ли си тази тишина? Или просто не знаем как да обичаме хората, които са най-близо до нас?

А вие бихте ли простили? Или има рани, които никога не зарастват?