Шейсетият рожден ден на Иван: Празник, който разби света ми

– Моля те, Мария, нека не правим сцени точно сега – прошепна ми Иван през зъби, докато гостите се смееха и наздравиците ехтяха из хола ни. В ръката си държеше чаша червено вино, а очите му – онези топли кафяви очи, които обичах толкова години – бяха напрегнати и неспокойни.

– Не мога да повярвам… – думите ми заседнаха в гърлото. – Как можа да го направиш? Наистина ли мислеше, че никога няма да разбера?

Всичко започна като обикновен празник. Шейсетият рожден ден на Иван – мъжът, с когото споделих почти целия си живот. Събрахме близки приятели и роднини в нашия апартамент в Лозенец. Дъщеря ни Елица беше дошла от Пловдив с малкия си син, а братът на Иван – Георги, както винаги, се беше погрижил за музиката и веселото настроение. Всички се смееха, спомняха си стари истории, а аз се чувствах щастлива и благодарна.

Но още от сутринта нещо в поведението на Иван ме тревожеше. Беше нервен, постоянно проверяваше телефона си, а когато го попитах дали всичко е наред, само махна с ръка: „Празнично напрежение, Мария.“

Около осем вечерта на вратата се позвъни. Отворих и видях непозната жена с момче на около петнадесет години. Жената беше елегантна, с дълга тъмна коса и твърде познато изражение на лицето. Момчето стоеше леко зад нея, срамежливо вперил поглед в пода.

– Добър вечер… Търся Иван Петров – каза жената с леко треперещ глас.

– Аз съм съпругата му. – Усетих как гласът ми звучи по-остро, отколкото възнамерявах.

– Аз съм Даниела… а това е синът ни, Никола.

В този момент времето спря. Чух как някой изпуска чаша в хола. Всички погледи се обърнаха към нас. Иван пребледня като платно и се приближи бавно.

– Даниела… – прошепна той. – Моля те…

– Не можех повече да крия – прекъсна го тя. – Никола има право да знае кой е баща му. А ти имаш право да бъдеш част от живота му.

В този момент всичко се срина. Чувствах се като актриса в чужд филм. Гостите мълчаха, някои се опитваха да се престорят, че не чуват, други гледаха с широко отворени очи.

– Шестнадесет години ли? – изсъсках през сълзи. – Шестнадесет години лъжи?

Иван се опита да ме прегърне, но аз го отблъснах.

– Мария… Моля те… Не исках да те нараня. Всичко започна случайно… Бяхме в командировка във Варна… После разбрах за Никола… Опитах се да го скрия, за да не разбия семейството ни…

– А какво мислиш, че правиш сега? – гласът ми беше чужд дори за мен самата.

Дъщеря ни Елица избухна в сълзи и изтича в кухнята. Георги хвана Иван за рамото и го издърпа настрани:

– Как можа да го направиш? На всички ни? На Мария? На Елица?

Гостите започнаха да се изнизват един по един. В хола останахме само аз, Иван, Даниела и Никола. Момчето стоеше неловко до майка си и гледаше към мен с огромни очи, пълни със страх и вина.

– Не е негова вината – казах тихо и колкото можех по-спокойно. – Той е дете…

Даниела кимна благодарно.

– Знам, че не мога да очаквам прошка – каза тя. – Но повече не можехме да живеем така.

Иван седна на дивана и зарови лице в ръцете си.

– Обичам те, Мария… Винаги съм те обичал… Но направих грешка…

– Грешка? Това не е грешка! Това е предателство! – извиках аз.

Тази нощ не спах. Седях на кухненската маса и гледах снимките по стената – нашата сватба в малката църква в Бояна, първата ни почивка на морето, раждането на Елица… Всичко изглеждаше като лъжа.

На сутринта Иван дойде при мен със свити рамене и подпухнали очи:

– Ще направя всичко възможно да поправя нещата…

– Не можеш да върнеш времето назад – отвърнах аз. – Не можеш да заличиш болката.

Дъщеря ни отказваше да говори с него. Аз не знаех какво да правя – дали да простя или да си тръгна. Приятелките ми ме съветваха различно: „Помисли за годините заедно“, „Не позволявай една грешка да унищожи всичко“, „Той те е лъгал толкова време“…

Седмици наред живеехме като непознати под един покрив. Иван ходеше при Никола и Даниела всеки уикенд. Аз усещах как между нас зее пропаст.

Една вечер седнахме двамата на терасата:

– Мария… Моля те… Кажи ми какво чувстваш.

– Чувствам се празна… Излъгана… Все едно животът ми е бил театър, а аз съм играла роля без сценарий.

Той мълча дълго:

– Ще чакам решението ти… Колкото време ти трябва.

Сега пиша тези редове и се чудя: Може ли едно предателство да изтрие цял живот любов? Или трябва да намеря сили да простя? Какво бихте направили вие на мое място?