Шест години в плен на семейните задължения
„Не мога повече!“ – извиках аз, хвърляйки чинията в мивката с такава сила, че водата се разплиска по целия плот. Сълзите ми се стичаха по лицето, докато се опитвах да не изкрещя отново. „Шест години, Петре! Шест години се грижа за баба ти, докато майка ти живее живота си в чужбина! А ти? Ти просто стоиш и гледаш!“
Петър стоеше срещу мен, с ръце в джобовете и поглед, който сякаш не разбираше защо съм толкова ядосана. „Знам, че е трудно, но тя е част от семейството ни. Не можем просто да я оставим сама,“ каза той с тих глас.
„Не можем? Или аз не мога? Защото ти не си тук през деня, когато тя има нужда от помощ. Не си тук, когато трябва да я къпя, да й давам лекарства или да я утешавам, когато плаче за миналото,“ отвърнах аз, усещайки как гневът ми се надига отново.
Всичко започна преди шест години, когато свекърва ми, Мария, реши да замине за Германия, за да работи като медицинска сестра. Тя ни увери, че това ще бъде временно и че ще изпраща пари, за да помогне с разходите за баба. Но временното се превърна в постоянно, а парите никога не дойдоха.
В началото мислех, че ще се справя. Баба Стефка беше мила жена и въпреки че беше на възраст, все още имаше блясък в очите си. Но с времето здравето й започна да се влошава. Паданията станаха по-чести, паметта й започна да я предава и аз се оказах вързана към дома ни, без възможност да работя или дори да изляза за малко.
„Трябва да разбереш, че това не е само твоя отговорност,“ каза Петър, опитвайки се да ме успокои.
„Но е така! Защото ти не правиш нищо по въпроса!“ извиках аз. „А майка ти? Тя дори не се обажда! Как може да остави собствената си майка на произвола на съдбата?“
Петър замълча и аз видях как вината го обзема. Знаех, че той също страдаше от тази ситуация, но не можех повече да понасям тежестта на всичко това сама.
Една вечер, след като сложих баба Стефка в леглото и се уверих, че е добре, седнах на дивана и започнах да мисля за живота си. Бяхме женени от осем години и имахме прекрасно дете. Но чувството на изолация и липсата на подкрепа от страна на съпруга ми и неговото семейство ме караха да се чувствам като затворник в собствения си дом.
„Може би трябва да поговорим с майка ти,“ предложих аз на Петър на следващия ден. „Трябва да намерим решение.“
Той кимна и обеща да й се обади. Но когато най-накрая успяхме да се свържем с нея, Мария просто каза: „Нямам възможност да се върна сега. Работата тук е важна за мен.“ Това беше всичко. Никакво съчувствие, никакво разбиране.
Седмиците минаваха и аз усещах как надеждата ми изчезва. Започнах да мисля за развод. Може би това беше единственият начин да избягам от този кошмар. Но какво щеше да стане с баба Стефка? А с нашето дете?
Една вечер седнахме с Петър и му казах: „Не мога повече така. Или намираме решение заедно, или ще трябва да взема трудното решение да продължа сама.“ Той ме погледна с очи пълни със сълзи и каза: „Ще направя всичко възможно да оправя това. Обещавам ти.“
И така започнахме да търсим помощ отвън. Намерихме социален работник, който ни помогна да организираме грижи за баба Стефка през деня. Това беше малка стъпка напред, но достатъчна, за да почувствам облекчение.
Сега седя тук и пиша тази история с надеждата някой друг да я прочете и да разбере колко е важно семейството да бъде единно в трудни моменти. Но все още се питам: дали любовта е достатъчна, за да преодолеем всичко това?“