Синът ми е на 35, има собствено семейство, но все още ни иска пари: Не знам какво да правя

„Мамо, татко, пак имаме нужда от малко помощ този месец.“ Гласът на сина ми, Иван, звучи уморено и отчаяно по телефона. Сърцето ми се свива, докато слушам как обяснява за поредния неочакван разход, който ги е оставил без пари. Той е на 35 години, има жена и две деца, а все още разчита на нас за финансова подкрепа. Как стигнахме дотук?

Когато Иван беше малък, винаги сме се старали да му осигурим най-доброто. Искахме да има всичко, което ние не сме имали като деца. Работихме усилено, за да му дадем добро образование и възможности. Но може би в стремежа си да му осигурим всичко, сме го лишили от най-важното – умението да се справя сам.

„Не можем да продължаваме така,“ казвам на съпруга си Георги след поредния разговор с Иван. „Трябва да намерим начин да му помогнем да стане по-независим.“

Георги въздъхва тежко. „Знам, но как? Всеки път, когато му откажем помощ, се чувствам като лош родител. А и какво ще стане с внуците ни?“

Тази дилема ни измъчва от години. Иван винаги е бил добър син – учтив, внимателен и грижовен. Но когато става въпрос за пари, изглежда, че никога не може да се справи сам. Винаги има някакъв проблем – загуба на работа, неочаквани медицински разходи или просто лошо управление на финансите.

Една вечер решихме да поговорим открито с Иван и съпругата му Мария. Поканихме ги на вечеря у дома и след като децата заспаха, започнахме разговора.

„Иване,“ започнах аз внимателно, „знаем, че времената са трудни и че правите всичко възможно за семейството си. Но трябва да намерим начин да се справяте сами с финансите си.“

Иван се намръщи и погледна към Мария, която изглеждаше също толкова притеснена. „Знам, мамо,“ каза той тихо. „Но просто не знам откъде да започна. Всеки път, когато се опитам да спестя малко пари, нещо се случва и всичко отива по дяволите.“

Георги се включи в разговора: „Може би трябва да потърсите професионален съветник по финанси. Някой, който може да ви помогне да планирате бюджета си и да се справите с дълговете.“

Мария кимна одобрително: „Това може би е добра идея. Аз също съм се замисляла за това, но винаги ми е било неудобно да го предложа на Иван.“

Разговорът продължи още дълго след това, но поне успяхме да поставим основите на план за действие. Решихме да помогнем на Иван и Мария с първоначалните разходи за финансовия съветник, но след това те трябваше сами да поемат отговорността за управлението на парите си.

Минаха няколко месеца и забелязахме промяна в поведението на Иван. Той започна да говори по-уверено за финансите си и дори сподели с нас някои от стратегиите, които е научил от съветника.

„Мамо, татко,“ каза той един ден по телефона с усмивка в гласа си. „Искам да ви благодаря за всичко, което направихте за нас. Знам, че не беше лесно, но най-накрая започвам да виждам светлина в тунела.“

Тези думи ме накараха да се почувствам горда и облекчена едновременно. Може би най-накрая бяхме намерили правилния баланс между подкрепата и независимостта.

Но въпреки това вътрешно все още се питам: дали направихме достатъчно като родители? Или може би прекалено много? Какво означава истинската подкрепа и кога тя се превръща в пречка за самостоятелността? Надявам се някой ден да намеря отговорите.