След 55-ия ми рожден ден мъжът ми спря да се прибира у дома

– Не ме чакай тази вечер, ще остана у Марин – каза ми Иван по телефона, докато стоях в кухнята с празната чаша вино от рождения си ден. Гласът му беше равен, почти безчувствен. Не попитах защо, не попитах и кога ще се върне. Просто затворих телефона и се загледах в лалетата, които ми беше донесъл предишната вечер – евтини, от пазара, смачкани в найлонова торбичка.

Това беше първият ми рожден ден, който прекарах сама. Дъщеря ни, Елица, живее в Германия, а синът ни – Калоян – работи до късно и дори не успя да се обади. Иван влезе в къщи с бърза крачка, целуна ме по челото и каза: „Честит рожден ден, Мария. Имам тежък ден в офиса, главата ме боли. Ще се затворя малко в кабинета.“ Не остана за вечеря. Не поиска да чуе как съм или какво искам да правим. Само лалетата и бутилката евтино вино.

Седнах на масата и се опитах да си спомня кога последно сме се смели заедно. Кога последно сме гледали филм или сме излизали на разходка в Борисовата градина. Всичко беше избледняло, като стара снимка – само сенки от миналото.

На следващата сутрин Иван не се прибра. Обади се към обяд и каза, че ще остане у Марин – негов колега от университета. „Имаме да довършваме един проект. Не ме чакай.“ Гласът му беше студен, почти чужд.

Дните започнаха да се повтарят – Иван все по-рядко се прибираше у дома. Когато идваше, беше мълчалив, затворен в себе си. Вечерите прекарваше пред компютъра или с телефона си. Аз готвех любимите му ястия – мусака, пълнени чушки, баница – но той почти не докосваше храната.

Една събота реших да отида до мола за нова рокля – нещо малко, за да си повдигна настроението. Докато разглеждах витрините, ги видях – Иван и една жена на около 40 години, с дълга черна коса и яркочервено червило. Държаха се за ръце и се смееха. Спрях като вкопана. Сърцето ми блъскаше в гърдите така силно, че едва дишах.

– Иван! – извиках без да мисля.

Той се обърна рязко. Очите му се разшириха от изненада, после лицето му застина.

– Мария…

Жената до него го погледна въпросително.

– Това е жена ми – каза Иван тихо.

Тя само кимна и пусна ръката му.

– Можем ли да поговорим? – прошепнах аз.

– Сега не е моментът… Ще ти обясня всичко довечера.

Не дочаках вечерта. Прибрах се вкъщи и седнах на дивана с чаша чай. Чаках го до полунощ. Когато най-сетне се прибра, беше мълчалив и уморен.

– Мария… Не знам откъде да започна.

– От началото – казах аз с пресипнал глас.

Той седна срещу мен и започна да говори:

– Отдавна не съм щастлив. Чувствам се задушен тук… Всичко е рутина – работа, дом, сметки… Ти си прекрасна жена, но аз… Аз имам нужда от нещо ново. Запознах се с Десислава преди няколко месеца. Не съм искал да те нараня…

– Но го направи – прекъснах го аз. – След 30 години брак ти просто си тръгваш?

– Не знам какво друго да направя…

Сълзите ми потекоха безшумно по бузите. Спомних си всички онези години – първата ни среща на студентската бригада в Сливен, раждането на децата ни, първото ни жилище в Люлин… Всичко това ли беше напразно?

След онази нощ Иван почти не се прибираше у дома. Децата разбраха – Елица плака по телефона, Калоян дойде и ме прегърна мълчаливо.

Майка ми настояваше да не се развеждаме: „Мъжете са такива… Ще му мине.“ Приятелките ми ме съветваха да започна нов живот: „Мария, заслужаваш повече!“

Но как се започва отначало на 55? Как се свиква със самотата? Всяка вечер лягам сама в леглото ни и слушам тишината на празната къща. Понякога си мисля дали можех да направя нещо различно – дали ако бях по-красива, по-интересна, по-млада…

Веднъж срещнах Десислава случайно пред блока ни. Тя ме погледна със смес от вина и съжаление.

– Извинявай… Не исках така да стане – каза тя тихо.

– Никой не го иска – отвърнах аз. – Но понякога животът ни поставя пред избори, които не сме готови да направим.

Сега минаха шест месеца оттогава. Иван живее с Десислава в нов апартамент в Младост. Аз останах сама в нашия дом с всички спомени и снимки по стените.

Понякога си мисля: Кога човек спира да бъде нужен? Кога любовта се превръща в навик? И има ли смисъл да прощаваме или просто трябва да продължим напред?

Може би някой ден ще намеря отговорите. А вие как бихте постъпили на мое място?