След петдесетте: Когато любовта се превърне в предателство

— Какво е това ухание? — попитах Петър, докато затваряше входната врата след себе си. Въздухът около него беше наситен с нещо ново, нещо, което не познавах. Лека, но отчетлива миризма на скъп парфюм, какъвто никога не беше носил. Петър винаги казваше, че не иска да мирише като реклама от телевизията. Сега обаче стоеше пред мен, с леко смутена усмивка и отместен поглед.

— В банята имаше някакъв флакон, сигурно съм се напръскал без да искам — отвърна той и се засмя. Смехът му прозвуча фалшиво, но тогава не му обърнах внимание. Днес обаче знам — това беше началото на края.

Петър и аз сме заедно от трийсет години. Преживяхме прехода, безработицата, първата ни ипотека, раждането на децата — Мария и Георги. Всичко споделяхме: радости, тревоги, дори последните левове в портфейла. След петдесетата си година вярвах, че вече няма какво да ме изненада. Животът ни беше подреден като стар албум със снимки — малко избледнял, но скъп.

Но този аромат… Той беше като чуждо писмо в пощенската кутия — неканен и тревожен.

Седмица по-късно забелязах, че Петър започна да се прибира по-късно. Вечерята изстиваше на масата, а той се оправдаваше с „много работа“. Веднъж дори го чух да говори по телефона тихо в коридора:

— Не мога сега… Да, утре ще измислим нещо…

Когато ме видя, веднага затвори.

— Кой беше? — попитах.

— Колега от работа. Имаме проблем с един проект — отвърна без да ме погледне.

Започнах да усещам как между нас се настанява нещо студено и непознато. Вечерите ни станаха мълчаливи. Децата вече бяха пораснали и живееха отделно, а апартаментът ни изведнъж стана прекалено голям и празен.

Една събота реших да отида до офиса му под предлог, че съм наблизо и мога да го взема с колата. Когато влязох във фоайето, видях го през стъклената врата — стоеше до една жена с кестенява коса, която се смееше на нещо, което той ѝ казваше. Ръката му лежеше леко върху рамото ѝ. Сърцето ми се сви.

Когато ме видя, Петър се сепна.

— Това е Радостина — представи ми я набързо. — Новата колежка.

Радостина ми подаде ръка с широка усмивка:

— Много съм чувала за вас! Петър често говори колко сте силна жена.

Усетих как гневът ми се смесва с унижение. Усмихнах се насила и си тръгнах възможно най-бързо.

В следващите дни започнах да търся доказателства — проверявах джобовете му за бележки, гледах телефона му, но нищо конкретно не намирах. Само усещането за лъжа ставаше все по-силно.

Една вечер не издържах:

— Петре, има ли нещо между теб и Радостина?

Той замълча дълго. После въздъхна тежко:

— Не знам как стана… Не го планирах… Просто… с теб всичко е едно и също от години. А тя ме кара да се чувствам жив…

Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра.

— А аз? Аз какво съм? Част от мебелите ли?

Той сведе глава:

— Не исках да те нараня…

— Но го направи! — извиках аз. — След всичко, което преживяхме заедно!

В следващите седмици домът ни се превърна в бойно поле на мълчания и кратки реплики. Децата разбраха и започнаха да ми звънят всеки ден:

— Мамо, ще се оправите ли? — питаше Мария със загриженост.

— Не знам, мило… Не знам дали мога да простя такова предателство.

Георги беше по-резервиран:

— Татко е голям човек. Ако е решил така… Ти гледай себе си.

Започнах да ходя на дълги разходки из Южния парк, за да избягам от празнотата вкъщи. Гледах двойките по пейките и се чудех дали някога пак ще мога да вярвам на някого.

Една вечер Петър дойде при мен в кухнята:

— Мисля да се изнеса за известно време… Трябва да помисля.

Само кимнах. Не можех да говоря повече.

След като си тръгна, апартаментът стана още по-тих. Понякога чувах гласа му в главата си или усещах аромата на онзи парфюм в дрехите му. Болеше ме физически.

Минаха месеци. Започнах да ходя на курс по рисуване — нещо, което винаги съм искала да опитам. Запознах се с нови хора, научих се да намирам радост в малките неща — чаша кафе на терасата сутрин, разговор с приятелка по телефона.

Петър понякога ми звънеше:

— Как си?

— Добре съм — лъжех аз.

Веднъж дойде да вземе някои свои вещи. Стояхме един срещу друг като непознати.

— Съжалявам… — каза тихо той.

Погледнах го дълго:

— И аз съжалявам… Но вече няма връщане назад.

Сега пиша тази история и се чудя: Колко лесно може един аромат да разруши цял живот? И дали някога ще мога пак да обичам без страх? Може би има още надежда… Как мислите вие?