След развода на сина ми изгубих снаха си – и част от себе си

– Моля те, Мария, не ме карай да избирам! – гласът на Даниел, синът ми, трепереше. Стоеше на прага между хола и кухнята, а аз стисках ръцете си така силно, че ноктите ми се впиваха в дланите.

– Не ти казвам да избираш, Даниеле. Просто… просто искам да знам какво ще стане с нас – с мен и с нея. – Гласът ми прозвуча по-слабо, отколкото исках. Вече усещах как сълзите напират.

Всичко започна преди осем години, когато Даниел доведе вкъщи Катерина. Още щом я видях, нещо в мен се отпусна. Не беше от онези момичета, които се преструват или играят роли. Имаше топла усмивка и някаква светлина в очите. Говореше спокойно, с уважение, но и с чувство за хумор. Беше различна.

Първите месеци бях предпазлива – всяка майка иска най-доброто за детето си. Но Катерина бързо стана част от семейството ни. Помагаше ми в кухнята, смеехме се заедно на стари семейни истории, а понякога просто седяхме на терасата и гледахме залеза над панелките в Люлин.

Когато се ожениха, бях щастлива. Вярвах, че ще бъдат заедно завинаги. Дори когато се появиха първите проблеми – малки караници за пари, умората от работата, липсата на време един за друг – мислех, че ще ги преодолеят. Всички семейства минават през това.

Но не бях подготвена за онзи ден, когато Даниел ми каза:

– Мамо… разделяме се с Катерина.

Светът ми се срина. Не само защото синът ми страдаше, а защото усещах как губя и нея. Катерина беше станала като дъщеря за мен. След развода тя изчезна от живота ни така внезапно, сякаш никога не е била тук.

Първите седмици ѝ писах съобщения: „Как си?“, „Мога ли да помогна с нещо?“, „Липсваш ми.“ Не получих отговор. Опитах да я потърся по телефона – гласът ѝ беше студен, почти непознат.

– Моля те, Мария, не ме търси повече. Не е редно… – каза тя тихо и затвори.

Седях дълго пред телефона, без да знам какво да направя. Всяка сутрин очаквах да чуя познатото ѝ „Добро утро“, когато идваше у нас за кафе преди работа. Всяка вечер се улавях, че готвя любимата ѝ мусака или купувам ягоди – защото знаех колко ги обича.

Даниел страдаше по свой начин – затвори се в себе си, започна да работи до късно и рядко се прибираше вкъщи. Аз останах сама с тишината и спомените.

Майка ми казваше: „Не се меси в живота им! Това са техни работи.“ Но как да не се намесвам, когато болката беше и моя? Как да приема, че човекът, когото съм обичала като свое дете, вече е чужд?

Един ден срещнах Катерина случайно в кварталната аптека. Беше отслабнала, очите ѝ бяха уморени. Поздравих я плахо:

– Здравей, Кате…

Тя се усмихна леко:

– Здравейте, госпожо Мария.

Госпожо Мария! Сърцето ми се сви. За нея вече бях просто една позната жена от миналото.

– Как си? – попитах тихо.

– Добре съм… Благодаря. Трябва да тръгвам.

И изчезна между рафтовете с лекарства.

Вечерта плаках дълго. Спомних си всички онези малки моменти – как ѝ връзвах косата преди сватбата, как я учех да прави баница по старата рецепта на баба ми, как заедно украсявахме елхата всяка Коледа.

Сега всичко това беше минало. Останаха само снимките в албума и празното място на масата.

Съседките започнаха да шушукат:

– Видя ли я? Катерина вече не идва тук…
– Ами Даниел? Ще си намери ли нова?

Аз само мълчах. Не можех да обясня на никого колко боли тази загуба. Не беше просто развод между двама души – беше разпад на цяла малка вселена.

Минаха месеци. Даниел започна нова връзка – хубаво момиче, добро дете… Но аз не можех да я приема така лесно. Не защото не беше достатъчно добра – просто сърцето ми още търсеше Катерина във всяка дреболия.

Една вечер седнах с Даниел на терасата.

– Мамо… Знам, че ти е трудно – каза той тихо.
– Не е само трудно, Даниеле… Чувствам се сякаш съм изгубила част от себе си.
– Животът продължава…
– Знам. Но понякога имам чувството, че никога няма да мога да запълня тази празнина.

Сега минавам покрай аптеки или магазини и все още се оглеждам за Катерина. Понякога си мисля: дали и тя ме помни? Дали ѝ липсвам поне малко?

Пиша тази история не за да търся съжаление или съвети. Пиша я за всички онези майки и бащи, които са изгубили близък човек не по своя вина; за всички онези семейства, които са се разпаднали на парчета и всеки носи своето парче болка мълчаливо.

Понякога се питам: дали можех да направя нещо различно? Дали някога ще спра да я търся в спомените си? Какво бихте направили вие на мое място?