След развода останах без дом, но сега строя свой собствен живот – а любовта ме плаши повече от самотата

– Не мога повече, Петя! – гласът на Иван ехтеше в малката ни кухня, а чашата с чай в ръцете ми трепереше. – Не издържам на това напрежение! Всеки ден се караме, всеки ден се обвиняваме. Какво стана с нас?

Сълзите ми вече не бяха нещо ново. Последните три години от брака ни бяха като безкрайна буря – упреци, мълчание, студени вечери и празни погледи. А някога, преди десет години, Иван беше моят най-добър приятел, момчето от съседния клас, с което се смеехме до сълзи на пейката пред блока в Пловдив. С него мечтаех за дом, деца, топлина. Но животът ни завъртя в спирала от кредити, безработица и неизказани обиди.

– Моля те, нека опитаме още веднъж… – прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха. Иван вече беше взел решението си. След седмица подписахме документите за развод. Останах без дом – апартаментът беше на неговите родители. Взех само дрехите си и няколко снимки от младостта ни.

Първите нощи спах при приятелката ми Мария. Тя ме гледаше със съжаление и ми носеше чай с мед, сякаш това можеше да залепи парчетата на разбитото ми сърце.

– Петя, ти си силна. Ще се справиш! – повтаряше тя.

Но аз не се чувствах силна. Чувствах се като призрак в собствения си живот. Майка ми настоя да се върна в родното село край Карлово. Там поне имах стая и градина, макар и буренясала.

– Дъще, тук винаги ще имаш покрив – каза тя и ме прегърна силно.

Върнах се. Всяка сутрин гледах планината през прозореца и се питах как ще започна отначало на 38 години. Работех дистанционно като счетоводителка за една фирма в София, но парите стигаха едва за сметки и храна.

Една вечер, докато седях на двора с чаша кафе, дойде съседът ни – бай Тодор.

– Петенце, защо не си построиш къщичка тук? Земята е твоя. Мога да ти помогна с майсторите.

Идеята ме удари като гръм. Да построя свой дом! Да започна от нулата! Събрах смелост и започнах да търся проекти, да говоря с архитекти, да броя всяка стотинка. Майка ми помагаше с каквото може – буркани със зимнина, топли думи и понякога с малко пари от пенсията.

Месеците минаваха в работа и строеж. Всяка тухла беше като малка победа над миналото. Вечерите бяха самотни, но изпълнени с надежда.

Тогава срещнах Димитър. Беше братовчед на Мария и дойде да помогне на строежа. Висок, мълчалив, с ръце загрубели от работа и очи, които гледаха право в мен.

– Не е лесно да започнеш отначало – каза ми веднъж, докато носехме цимент.
– Не е… Но понякога няма друг избор – отвърнах аз.

Започнахме да се виждаме все по-често. Говорехме за всичко – за болката от миналото, за мечтите ни, за страха да се довериш отново.

– Петя, не искам да те нараня – каза ми една вечер Димитър, докато седяхме на верандата на недостроената къща.
– И аз се страхувам… – признах си тихо. – Страх ме е да не сгреша пак. Да не остана пак сама.

Майка ми беше подозрителна към него.
– Не бързай, дъще! Мъжете лесно обещават…

Селото също шушукаше:
– Видя ли я Петя? Още не е завършила къщата, а вече нов мъж!

Понякога тези думи ме боляха повече от всичко друго. Но Димитър беше до мен – носеше ми кафе сутрин, поправяше оградата, слушаше страховете ми без да ме осъжда.

Една вечер се прибрах по-рано от работа и го заварих да говори по телефона пред къщата.
– Не мога повече така! Трябва да ѝ кажа истината…

Сърцето ми замря. Каква истина? Влязох тихо вътре и зачаках. Когато дойде при мен, очите му бяха пълни със страх.
– Петя… Искам да знаеш нещо за мен…

Оказа се, че има дъщеря от предишна връзка в Пловдив. Никога не ми беше казвал. Беше се страхувал да не го отблъсна.

– Защо не ми каза по-рано? – попитах го разтреперана.
– Страхувах се… Ти вече си преживяла толкова много…

Седяхме дълго в тишина. В мен бушуваха гняв, болка и страх. Но после си спомних колко пъти аз самата съм крила болката си от света.

– Димитре… Всички имаме минало. Въпросът е дали можем да си простим и да продължим напред…

Сега къщата почти е готова. Всяка сутрин гледам изгрева над планината и се питам дали ще намеря сили да повярвам отново в любовта. Или ще остана затворена зад стените на страха си?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли човек да започне начисто след толкова болка или миналото винаги ще ни дърпа назад?