След сватбата разбрах, че мъжът ми слуша само майка си: съжалявам за изгубеното време и за това, че позволих да ме управляват

– Не, Атанасе, не искам пак да вечеряме у майка ти! – гласът ми трепереше, докато стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. Беше вторник, а това означаваше поредната вечеря в апартамента на леля Мария. Атанас въздъхна тежко, без да ме погледне.

– Моля те, Деси, знаеш, че тя се обижда, ако не отидем. Не искам да я разстройвам…

Стиснах зъби. Отново. Винаги беше така – неговите желания, нейните чувства, моето мнение – някъде между тях, невидимо и незначително. Когато се омъжих за Атанас, вярвах, че ще бъдем екип, че ще се подкрепяме. Но още от първия месец след сватбата разбрах, че в нашия брак има трети човек – майка му.

Първият път, когато се опитах да кажа „не“, беше за рождения ми ден. Исках да го прекараме само двамата, но леля Мария настоя да направи „истинско семейно тържество“. Атанас се усмихна виновно и каза: „Майка ми вече е купила торта, нека не я разочароваме.“

Така започна всичко. Леля Мария решаваше кога ще ходим на почивка, как ще обзаведем апартамента, дори какво ще ядем за вечеря. Всяка неделя тя идваше у нас „да види как сме“, но всъщност проверяваше дали всичко е по нейните стандарти. Ако нещо не ѝ харесваше, Атанас веднага се втурваше да го оправя, а аз стоях настрана, усещайки как гневът и безсилието ме задушават.

– Деси, защо не си сложила покривка на масата? – попита тя веднъж, докато подреждах чиниите.

– Не обичам покривки, по-лесно се почиства без тях – отвърнах тихо.

– В нашето семейство винаги е имало покривка. Така е по-уютно – каза тя и погледна Атанас, който веднага извади една от шкафа и я сложи, без да ме погледне.

С времето започнах да се чувствам като гост в собствения си дом. Всяко мое решение се обсъждаше и одобряваше от леля Мария. Ако нещо не ѝ харесаше, Атанас се извиняваше от мое име. Понякога се карахме, но той винаги завършваше с: „Тя е майка ми, не мога да ѝ откажа.“

Една вечер, след поредната ни разправия, се затворих в банята и се разплаках. Погледнах се в огледалото и не познах жената отсреща – уморена, с тъмни кръгове под очите, без блясък в погледа. Кога се превърнах в тази сянка на себе си?

Опитах се да говоря с Атанас. Казах му, че се чувствам пренебрегната, че имам нужда от неговата подкрепа. Той ме прегърна и прошепна: „Обичам те, Деси, но не искам да нараня майка си.“

– А мен? – попитах през сълзи. – Мене не те ли боли, когато виждаш как страдам?

Той замълча. Това мълчание беше по-страшно от всяка караница.

Минаха години. Родихме дъщеря – Марияна. Надявах се, че сега нещата ще се променят, че Атанас ще разбере, че нашето семейство е на първо място. Но леля Мария започна да идва още по-често, да дава съвети как да гледам детето, какво да ѝ давам да яде, кога да я слагам да спи. Всяко мое решение се поставяше под въпрос.

– Деси, не я обличай толкова леко, ще настине! – караше се тя, докато аз се опитвах да обясня, че навън е 25 градуса.

– Мамо, остави я, тя знае какво прави – опита се веднъж Атанас да ме защити, но после, когато останахме сами, ми каза: – Можеше да ѝ угодиш, не е толкова трудно.

Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми се чудеха защо все по-рядко излизам, защо не се усмихвам. Не можех да им кажа истината – срам ме беше, че не мога да се справя с една свекърва и един мъж, който не може да порасне.

Една вечер, докато приспивах Марияна, тя ме попита:

– Мамо, защо си тъжна?

Сърцето ми се сви. Не исках дъщеря ми да расте в дом, където майка ѝ е нещастна. Не исках тя да мисли, че е нормално да се жертваш безкрайно заради другите.

Започнах да мисля за развод. Но после се изплаших – как ще се справя сама, какво ще кажат хората, как ще реагира Атанас? Всяка вечер заспивах с тези мисли, а сутрин се събуждах с усещането, че съм изгубила себе си.

Една сутрин, докато пиех кафе на балкона, Атанас дойде при мен.

– Деси, майка ми иска да дойде да живее при нас. Самотна е, трудно ѝ е сама…

Погледнах го и усетих как нещо в мен се чупи. Това беше последната капка. Станах, оставих чашата и казах:

– Атанасе, аз повече не мога. Не искам да живея така. Или ще поставиш граници на майка си, или ще си тръгна.

Той ме гледаше невярващо, сякаш за първи път ме виждаше. Не каза нищо. Мълчанието му беше отговорът.

Сега седя сама в апартамента, Марияна е при майка ми за уикенда. Мисля за всички години, които дадох на този брак, за всички компромиси, които направих. Струваше ли си? Колко още трябва да жертваме себе си в името на любовта? И кога идва моментът, в който трябва да изберем себе си?

Понякога се чудя: ако можех да върна времето назад, щях ли да направя същия избор? А вие как бихте постъпили на мое място?