След сватбата разбрах, че съпругът ми слуша само майка си: Историята на една изгубена любов и борбата за себе си

– Не, Мария, няма да ходим на гости на твоите родители тази неделя. Майка каза, че ще прави баница и иска да сме вкъщи – гласът на Димитър беше твърд, а очите му не срещаха моите. Седях на ръба на леглото в малката ни стая, стиснала ръце в скута си, опитвайки се да не заплача. Отново.

Това беше третият път този месец, в който плановете ми се проваляха заради „майка“ – свекърва ми Станка. Когато се омъжих за Димитър, вярвах, че любовта ни ще бъде достатъчна, за да преодолеем всичко. Но още първата вечер след сватбата, когато се прибрахме в апартамента на майка му, разбрах, че съм направила огромна грешка.

– Ще ви е по-лесно тук, Марийче – каза ми тя с усмивка, която не стигаше до очите ѝ. – Аз ще ви помагам, ще ви уча на всичко. Младите днес не знаят как се държи дом.

Моят апартамент стоеше празен. Беше малък, но светъл и уютен – моето лично кътче свобода. Но Димитър настоя да останем при майка му „докато се стабилизираме финансово“. Съгласих се, защото го обичах и вярвах, че това е временно. Не подозирах колко дълго може да продължи едно „временно“ състояние.

Първите седмици бяха изпълнени с дребни забележки:

– Марийче, така не се меси тесто! Виж как го правя аз.
– Защо не си оправила леглото на Димитър? Той работи цял ден, трябва да го посрещнеш с топла вечеря.
– Не оставяй чашите така! У нас има ред.

Димитър мълчеше. Когато го питах защо не ме защити, той само вдигаше рамене:

– Майка е права. Тя знае най-добре.

С времето започнах да усещам как се смалявам. Всяко мое решение минаваше през одобрението на Станка. Ако исках да изляза с приятелки – „Ама как така ще оставиш Димитър сам?“ Ако исках да работя повече часове – „Жената трябва да е у дома!“ Дори дрехите ми не бяха пощадени:

– Тази пола е прекалено къса за омъжена жена!

Веднъж се осмелих да ѝ противореча:

– Станке, мисля че мога сама да решавам какво да облека.

Тя ме изгледа така, сякаш съм ѝ ударила шамар:

– Докато живееш под моя покрив, ще спазваш моите правила!

Димитър стоеше до нея и кимаше. В този момент разбрах – аз не съм негова жена, а просто още едно дете в този дом.

Майка ми усещаше болката ми по телефона:

– Мари, върни се у дома. Не си длъжна да търпиш това.

Но аз се срамувах. Как да призная пред всички, че бракът ми е провал още от самото начало? Как да си тръгна без битка?

Станах сянка на себе си. Спрях да каня приятели, спрях да мечтая. Единственото ми бягство беше работата – там поне имах глас и уважение. Но вечерите се връщах в този дом, където всяка моя стъпка беше наблюдавана и оценявана.

Една вечер чух как Станка говори с Димитър в кухнята:

– Тази твоя жена няма уважение към мен! Ако не я вкараш в пътя, ще си намериш по-добра.
– Спокойно, мамо. Ще говоря с нея.

Сълзите ми потекоха безшумно. За първи път усетих истински страх – не от Станка, а от това колко лесно Димитър позволяваше тя да управлява живота ни.

На следващия ден събрах смелост и му казах:

– Димитре, така не мога повече. Или започваме да живеем като семейство – само двамата – или си тръгвам.

Той ме погледна изненадано:

– Не мога да оставя майка сама! Тя е всичко за мен.

– А аз? Аз какво съм ти?

Той замълча. Това мълчание беше по-страшно от всяка караница.

Взех куфара си и напуснах дома им онази вечер. Върнах се в малкия си апартамент. Първата нощ спах сама, но за първи път от месеци дишах свободно.

Димитър не ме потърси. Майка му звънна веднъж:

– Ако решиш да се върнеш и поискаш прошка, може би ще те приемем пак.

Затворих телефона без думи.

Сега стоя до прозореца и гледам светлините на града. Понякога тъгувам за онзи мъж, когото обичах някога. Но повече тъгувам за себе си – за жената, която позволи да бъде пречупена от чужди правила и страхове.

Струваше ли си да жертвам мечтите и достойнството си заради чужди очаквания? Колко от нас още живеят в сянката на нечия майка? Какво бихте направили вие?