След тридесет години заедно той си тръгна. А после се върна…
— Не мога повече, Елена. Просто… не мога — гласът му беше тих, почти шепот, но думите му се забиха в мен като нож. Стоях в кухнята, с ръце, мокри от миене на чинии, и гледах как Петър избягва погледа ми. Бяхме заедно тридесет години. Тридесет! И сега, в една обикновена сряда, той ми казва, че си тръгва.
— Какво значи това? — прошепнах, сякаш ако не го изрека на глас, няма да е истина.
Той въздъхна тежко, хвана якето си и без да ме погледне, каза:
— Намерих си друг живот. Не искам да те наранявам повече.
Вратата се затвори след него. Останах сама в апартамента ни в Люлин, където всяка вещ носеше спомен за нас двамата — снимки от морето в Несебър, чаши с надпис „Заедно завинаги“, дори старият радиатор, който винаги тракаше през зимата и ни караше да се смеем. Сега всичко беше мълчаливо и студено.
Първите седмици бяха като кошмар. Дъщеря ни Мария живееше в Пловдив със семейството си и можеше да идва рядко. Съседките ме гледаха със съжаление, а аз се чувствах като призрак — невидима и ненужна. В магазина хората ме питаха как е Петър, а аз само свивах рамене и се преструвах, че не чувам.
Минаха месеци. Научих се да пия кафето си сама сутрин, да вечерям пред телевизора и да заспивам в празното легло. Работата в библиотеката беше единственото място, където се чувствах жива. Там между книгите можех да забравя за малко болката.
Една вечер Мария ми се обади разтревожена:
— Мамо, чух, че татко живее с някаква жена в Банкя. Знаеш ли нещо?
— Не — отвърнах сухо. — Не искам да знам.
Но истината беше, че всяка вечер се питах какво има тя, което аз нямам. Къде сбърках? Защо след толкова години той избра да си тръгне?
Три години минаха така — в самота, с малки радости като разходките в Южния парк или срещите с приятелки от младостта. Научих се да живея сама, макар че понякога нощем плачех безшумно.
И тогава една неделя, докато поливах цветята на балкона, чух познатия звън на домофона.
— Елена? Аз съм… Петър.
Сърцето ми заби лудо. Не бях го виждала от години. Отворих вратата и го видях — остарял, с побеляла коса и тъжни очи.
— Може ли да поговорим? — попита той тихо.
Поканих го вътре. Седнахме един срещу друг на масата в кухнята — същата маса, на която някога закусвахме заедно всяка сутрин.
— Съжалявам — започна той. — Направих огромна грешка. Мислех, че ще намеря щастие другаде, но… изгубих всичко. Тя ме напусна. Останах сам. Мислех за теб всеки ден.
Гледах го дълго. Виждах болката му, но усещах и собствената си рана — още жива и кървяща.
— Защо сега? Защо след всичко това? — попитах аз с глас, който едва не трепереше.
— Защото разбрах какво съм изгубил. Моля те… дай ми втори шанс.
В този момент сякаш целият ми живот премина пред очите ми — младостта ни в студентските общежития в София, първата ни квартира в Надежда, раждането на Мария, всички трудности и радости… И после предателството.
— Не знам дали мога да ти простя — казах честно. — Не знам дали мога пак да ти вярвам.
Той наведе глава:
— Ще чакам. Колкото трябва.
След като си тръгна, седях дълго сама. Обадих се на Мария и й разказах всичко.
— Мамо, ти решаваш — каза тя. — Но помни какво преживя. Не го прави само от страх да не останеш сама.
През следващите седмици Петър ми пишеше съобщения: „Как си?“, „Мога ли да ти помогна с нещо?“, „Мисля за теб.“ Понякога идваше с торба ябълки от пазара или просто да смени изгоряла крушка. Виждах усилията му, но не знаех дали мога да забравя болката.
Една вечер седнахме на пейката пред блока. Беше тихо; само далечен лай на куче нарушаваше тишината.
— Елена — каза той тихо, — знам, че не заслужавам прошка. Но ако можеш… ако имаш сили…
Погледнах го дълго. В очите му видях искреността, която някога ме беше спечелила.
— Може би трябва да започнем отначало — прошепнах аз. — Бавно. Без обещания.
Той кимна със сълзи в очите.
Сега стоя пред вас и се чудя: Може ли човек наистина да прости след такова предателство? Заслужава ли си да дадеш втори шанс? Или просто се страхувам от самотата? Какво бихте направили на мое място?