Среща в магазина: Всичко беше за нея

— Катя? — гласът ми прозвуча по-високо, отколкото исках, докато бутилките минерална вода дрънчаха в ръцете ми. Тя се обърна рязко, сякаш я бях хванала на местопрестъплението. Очите ѝ — някога топли и усмихнати — сега бяха уморени, сянка на предишната Катя.

— О, Мария… — прошепна тя, сякаш се страхуваше да не я чуе някой друг. — Здравей.

Шест месеца. Толкова време беше минало от последния ни разговор. Преди това всяка събота пиехме кафе в малкото кафене до пазара, обсъждахме всичко — от глупавите риалити предавания до страховете си за бъдещето. После изведнъж Катя започна да ми отказва срещи. „Заета съм, извинявай. Ще се чуем друг път.“ Това беше всичко, което получавах от нея.

Сега стояхме една срещу друга между рафтовете с макарони и консерви, а въздухът беше натежал от неизказани думи.

— Как си? — попитах, опитвайки се да прозвуча небрежно, но гласът ми трепереше.

— Добре съм… — Катя сведе поглед към количката си, в която имаше само две кофички кисело мляко и хляб. — Просто… много работа напоследък.

— Знам как е — отвърнах, макар че не знаех. Истината беше, че се чувствах изоставена. Приятелството ни беше като спасителен пояс в морето на ежедневието, а сега се давех в самота.

— Мария, нека не тук… — прошепна тя и се огледа нервно. — Може ли да излезем навън?

Навън въздухът беше студен и влажен. Катя запали цигара с треперещи ръце.

— Извинявай, че изчезнах така — каза тя. — Просто… всичко ми дойде в повече.

— Можеше да ми кажеш — отвърнах тихо. — Аз съм ти приятелка. Или поне така мислех.

Катя въздъхна тежко.

— Не става дума за теб. Просто… вкъщи е ад. Мартин пак остана без работа, майка ми е болна, а аз едва свързвам двата края. Не исках да те товаря с моите проблеми.

Погледнах я внимателно. Винаги беше силната от нас двете — тази, която намираше решение за всичко. Сега изглеждаше пречупена.

— Катя, аз също имам проблеми — казах тихо. — Но приятелството е точно за това. Да споделяме тежестта.

Тя избухна:

— А ти някога попита ли ме как съм? Или само разказваше за твоите драми с Петър и работата ти? Винаги беше всичко за теб!

Думите ѝ ме удариха като шамар. Замълчах, защото знаех, че има право. Колко пъти бях звъняла само за да се оплача? Колко пъти бях слушала Катя разсеяно, докато мислех за собствените си грижи?

— Съжалявам… — прошепнах. — Не съм го осъзнавала.

Катя хвърли фаса на земята и го стъпка нервно.

— Не искам да се караме. Просто… понякога човек има нужда да бъде чут, без да го прекъсват или сравняват с чужди проблеми.

Мълчахме дълго. Минаваха хора с торби, някой подвикна на дете отсреща. Животът си течеше, а между нас стоеше пропаст от неизказани болки.

— Мартин пак ли пие? — попитах внимателно.

Катя кимна едва забележимо.

— Всяка вечер. А после идва при мен и ме обвинява за всичко. Че парите не стигат, че децата са шумни… Понякога ми се иска просто да изчезна.

Стиснах ръката ѝ.

— Не си сама, Катя. Моля те, не се затваряй в себе си.

Тя ме погледна със сълзи в очите.

— А ти? Как си наистина?

Погледнах към обувките си. Истината беше, че и аз не бях добре. Петър работеше до късно, вкъщи цареше тишина и студенина. Майка ми все по-често забравяше имената ни, а работата ме изцеждаше до крайност.

— И аз се чувствам сама — признах най-накрая. — Но не искам да губя приятелството ти.

Катя се усмихна тъжно.

— Може би трябва да започнем отначало. Да се научим да слушаме една друга истински.

Прегърнахме се неловко пред магазина, докато хората ни гледаха странно. За първи път от месеци почувствах топлина в гърдите си.

Разделихме се с обещание да се чуем още същата вечер. Докато вървях към вкъщи с торбите в ръце, мислех за това колко лесно е да загубиш някого, когато си затворен в собствения си свят.

Дали наистина умеем да бъдем приятели? Или просто търсим някого, който да ни слуша безусловно? Колко често забравяме да попитаме: „А ти как си?“