Ще ме вземеш ли при себе си? – История за майка, дъщеря и границите, които не могат да се прекрачат

– Ще ме вземеш ли при себе си, Мария? – гласът на майка ми трепереше, а очите ѝ се впиваха в мен с онзи познат упрек, който ме караше да се свивам вътрешно още от дете.

Стояхме в малката ѝ кухня в Пловдив, между стария хладилник и масата, покрита с износена покривка на червени макове. Въздухът беше тежък от неизказани думи и мирис на леща. Беше късен ноемврийски следобед, а навън ситен дъжд барабанеше по прозореца. Сърцето ми биеше лудо. Знаех, че този момент ще дойде, но никога не бях готова.

– Мамо… – започнах тихо, но тя вече беше в настъпление.

– Не можеш ли да кажеш просто „да“? Ти си ми единственото дете! – гласът ѝ се изви високо, сякаш искаше да ме засрами пред целия свят.

Погледнах ръцете си – напуканите кокалчета, следи от безсънни нощи и грижи за собственото ми семейство. В главата ми се завъртяха думите на съпруга ми – Георги: „Не мога да живея с майка ти под един покрив. Тя ще ни съсипе брака.“

Майка ми никога не прие Георги. Още от първия ден го гледаше с подозрение, наричаше го „селянче от Чирпан“, макар че той беше човек с достойнство и работеше здраво като шофьор на камион. Когато се оженихме, тя не дойде на сватбата. След това идваше рядко у дома ни в София и винаги си тръгваше обидена от нещо дребно – дали салатата не ѝ харесва, или защото Георги не ѝ обърнал достатъчно внимание.

Сега беше сама. Баща ми почина преди три години, а брат ми замина за Германия и почти не се обаждаше. Аз останах единствената ѝ опора. Но домът ми вече беше пълен – две деца, мъж с тежък характер и работа на две места. Не знаех как ще понеса още една буря под покрива ни.

– Мамо, не е толкова лесно… – опитах се да обясня.

– За теб никога нищо не е лесно! – прекъсна ме тя. – Когато беше малка, пак все аз трябваше да се оправям с всичко! Сега пак ли ще ме оставиш сама?

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Георги.

– Как е майка ти? – попита той сухо.

– Говорим… – прошепнах.

– Не я води тук, Мария. Моля те. Децата са малки, а тя ще ни разруши спокойствието. Ако трябва, ще ѝ помогнем финансово, но не мога повече… – гласът му беше уморен.

Затворих телефона и се върнах при майка ми. Тя ме гледаше с очи, пълни със сълзи и гняв.

– Значи Георги пак решава вместо теб? – изсъска тя.

– Не е така! Просто… имаме малък апартамент, децата са шумни, а ти знаеш колко трудно се понасяте с него…

– Ако баща ти беше жив, никога нямаше да ме остави така! – удари по масата тя.

В този момент почувствах как гневът ми избликва. Толкова години се опитвах да балансирам между двамата най-важни хора в живота си. Винаги бях посредник, винаги бях виновна за чуждите решения.

– Мамо, стига! Не можеш да ме караш да избирам между теб и семейството си! Аз съм майка, съпруга… Имам право на свой живот!

Тя млъкна за миг. После се обърна към прозореца и започна да бърше сълзите си с ръкав.

– Добре. Явно вече не ти трябвам…

Седнах до нея и хванах ръката ѝ.

– Винаги ще ти помагам. Ще ти намерим жена за помощ вкъщи, ще идваш при нас за уикендите… Но не мога да те взема при нас. Не искам децата ми да растат в напрежение и караници.

Тя не каза нищо повече. Само кимна и остана загледана навън. В този момент разбрах колко тежко е да бъдеш между два свята – този на родителя и този на собственото семейство. И колко често жените като мен плащат цената на чуждите избори със собственото си щастие.

Когато си тръгвах, тя само прошепна:

– Ще видиш… някой ден ще разбереш какво е самота.

Вървях по мокрия пловдивски тротоар и усещах как сълзите ми се смесват с дъжда. В главата ми ехтеше въпросът: На кого дължа повече – на майка си или на себе си? И има ли изобщо правилен избор в такава ситуация?