„Ще работя повече, ако имаме дете“ – Истината, която ме разкъсва
„Пак ли ще говорим за това?“, гласът на Даниел проряза тишината в малката ни кухня, докато аз нервно въртях лъжицата в чашата си с чай. Беше събота сутрин, а слънцето едва се прокрадваше през мръсния прозорец. „Не мога да разбера защо все ме притискаш. Казах ти – ако имаме дете, ще се стегна. Ще работя повече, ще изкарвам повече.“
Стиснах зъби. Не исках да плача пред него. Не исках да му покажа колко ме боли тази реплика. „Дани, не мислиш ли, че трябва да работиш повече и сега? Не можем да си позволим дете с тези пари. Аз вече поемам две смени в аптеката, а ти…“
Той ме прекъсна с махване на ръка. „Нямам мотивация. Всичко ми е едно и също. Ако имаме дете, ще имам причина.“
В този момент усетих как нещо в мен се чупи. Две години заедно – една година гаджета, после сватба в тесен кръг в Пловдив, без много шум и без големи обещания. Но сега, когато животът ни притискаше с наеми, сметки и празен хладилник, аз бях тази, която трябваше да мисли за бъдещето.
Майка ми често ми казваше: „Мъжът трябва да е стълбът на семейството.“ А аз се чувствах като единствената подпора на нашия разклатен дом.
Вечерта седнахме на дивана пред телевизора. По новините пак говореха за инфлация и безработица. Даниел цъкаше с език и мърмореше нещо за „тия горе“, които ни съсипват живота. Аз го гледах и се чудех: кога стана толкова апатичен? Къде изчезна онзи усмихнат момче от студентските години?
„Знаеш ли“, започнах тихо, „понякога се чувствам много сама.“
Той не отговори веднага. После въздъхна тежко: „Не си сама. Просто… не знам какво да направя.“
„Можеш да потърсиш още работа. Или поне да опиташ нещо ново. Не може всичко да зависи от едно бъдещо дете.“
Той се изсмя горчиво: „Ти не разбираш. Мъжете сме така устроени – трябва ни цел.“
Замълчах. Не исках да споря повече. Но тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всички онези жени, които познавам – Мария от аптеката, която сама отглежда двете си деца; Илиана от блока, чийто мъж замина за Германия и не се върна; майка ми, която цял живот работи на две места, за да ни издържа.
На следващия ден отидох при нея. Седнахме на балкона с кафе и тя ме погледна с онзи пронизващ поглед: „Пак ли сте се скарали?“
„Не точно… Просто… Той казва, че ще се промени само ако имаме дете.“
Майка ми поклати глава: „Дете не е решение на проблемите, мило мое. То ги умножава.“
Върнах се вкъщи още по-объркана. Даниел беше излязъл с приятели – пак на биричка в кварталната кръчма. Седнах сама на масата и започнах да пиша в тетрадката си:
„Какво ще стане, ако никога не се промени? Ако цял живот чакам някакъв повод той да порасне?“
Седмиците минаваха в същия ритъм – работа, сметки, кратки разговори и все по-дълги мълчания между нас. Един ден го попитах директно:
„Ами ако не можем да имаме дете? Ще останеш ли такъв завинаги?“
Той ме изгледа учудено: „Защо говориш такива неща? Все едно ми пожелаваш лошо.“
„Не ти пожелавам нищо лошо. Просто… не може всичко да зависи от това.“
Той стана и излезе без дума.
Вечерта получих съобщение от сестра му – Виктория: „Знам, че ти е трудно с него. И аз съм го виждала такъв – все чака нещо да го мотивира отвън. Но хората рядко се променят заради другите.“
Прочетох го няколко пъти. Болеше ме истината в думите ѝ.
Една неделя сутрин реших да поговоря открито с Даниел:
„Дани, обичам те. Но не мога повече така. Не мога да чакам някакво въображаемо бъдеще, в което ти ще станеш друг човек само защото имаме дете. Трябва да решиш дали искаш да поемеш отговорност сега – за нас двамата.“
Той замълча дълго. После каза тихо:
„Страх ме е. Страх ме е, че няма да се справя.“
Прегърнах го. За първи път от месеци почувствах близост между нас.
Но въпросите останаха – като тежък камък в гърдите ми.
Скъпи читатели, кажете ми: Колко дълго трябва една жена да чака мъжът до нея да порасне? И дали любовта е достатъчна, когато компромисите започнат да убиват мечтите ти?