„Тази Коледа няма да готвя!” – Истинската история на едно българско семейство
„Мария, ти ще направиш сармите, нали? И баницата, и питката… Знаеш, че всички чакат твоите гозби!” – гласът на свекърва ми, леля Станка, пронизваше кухнята още преди да съм си съблякла палтото. Беше 23 декември, навън валеше ситен сняг, а аз се чувствах като затворник, който влиза в килия.
Погледнах я право в очите. „Тази година няма да готвя, лельо Станке.” Гласът ми трепереше, но думите излязоха ясно. За миг настъпи тишина, толкова плътна, че чух как часовникът тиктака в хола. Мъжът ми Петър се престори, че не чува – зарови се в телефона си. Дъщеря ми Ива ме гледаше с широко отворени очи.
„Как така няма да готвиш? Кой ще направи всичко? Аз съм стара жена, ръцете ме болят! А ти си снаха – твоя работа е!” – гласът ѝ се изви като камшик. Усетих как сърцето ми бие в гърлото. Толкова години преглъщах, стисках зъби и се усмихвах. Всяка Коледа – едно и също: аз готвя, чистя, сервирам, а другите само чакат и критикуват.
„Не мога повече. И аз съм човек. Работя цяла година, грижа се за всички… Искам поне веднъж да седна на масата като гост.” Гласът ми беше тих, но твърд. Петър вдигна поглед от телефона – за първи път видях страх в очите му.
Свекърва ми се разплака. „Това ли заслужих? След всичко, което съм направила за вас? Сега ще умра от мъка!”
Ива се приближи до мен и хвана ръката ми. „Мамо, права си. Всеки път си сама в кухнята. Аз ще помогна тази година.”
Петър се размърда неловко. „Може би… може би всички трябва да помогнем. Не е честно Мария да прави всичко.”
Леля Станка избухна: „Едно време жените не се оплакваха! Майка ми с три деца сама всичко правеше!”
„Времето е друго, лельо Станке. И аз имам нужда от почивка.”
Така започна най-странната Коледа в живота ни. На Бъдни вечер масата беше по-скромна – нямаше дванадесет ястия, нямаше пищни салати и сложни десерти. Ива направи баница с готови кори и я изгоря малко отстрани. Петър опита да свари боб, но го пресоли. Аз нарязах туршия и купих питка от магазина.
Свекърва ми цял ден мълча и гледаше през прозореца. Вечерта седнахме всички заедно – за първи път без напрежение, без умора и без сълзи от преумора. Говорихме си за стари времена, смяхме се на неуспешната баница и соления боб.
На Коледа сутринта свекърва ми дойде при мен в кухнята. „Мария… може би не е толкова страшно да не е всичко перфектно. Но ми липсваха твоите сарми.” Усмихнах се – за първи път я видях уязвима.
„Може догодина да ги направим заедно?” предложих тихо.
Тя кимна и сложи ръка на рамото ми.
От този ден нещата у дома се промениха. Не станахме идеалното семейство – пак има спорове и недоволства. Но вече не съм невидима слугиня на празниците. Ива започна да проявява интерес към готвенето, Петър понякога мие чиниите без да го моля.
Понякога си мисля: защо трябваше да чакам толкова години, за да кажа „не”? Колко още жени като мен преглъщат всяка година само защото така „трябва”? А вие – бихте ли имали смелостта да откажете на семейството си заради себе си?