Тежестта на неизказаните истини: Пътят на Савина към себе си

– Савина, пак ли ще седиш сама? – гласът на майка ми пронизва тишината в малката кухня, докато навън дъждът барабани по прозореца. Вече съм на 60, но думите ѝ все още ме карат да се свивам вътрешно като малко дете.

– Не съм сама, мамо. Имам себе си – отвръщам тихо, но тя не чува или не иска да чуе.

– На твоята възраст жените гледат внуци, не котки! – продължава тя, а аз усещам как гневът ми се надига. Вече нямам сили да обяснявам, че животът ми не е провал само защото не съм омъжена повторно.

Седя на масата с чаша чай и гледам през прозореца към мокрите плочки на двора. Спомням си първия си брак с Димитър – младостта ни беше изпълнена с мечти и обещания. Но годините донесоха рутина, а после и студенина. Децата пораснаха и заминаха – Мария в Германия, а Петър в София. Останахме двама непознати под един покрив, докато една сутрин не събрах смелост и не казах: „Димитре, не мога повече.“

Той ме погледна така, сякаш съм го предала. Мълчанието му беше по-страшно от всяка караница. Разделихме се тихо, без драми, но болката остана като сянка зад гърба ми.

Години наред слушах съседките:

– Савина, хубава жена си още! Намери си някой! Какво ще правиш сама?

А аз се усмихвах и кимах, но вътре в мен се борех с чувство за вина. Може би наистина нещо ми липсваше? Може би трябваше да се боря повече за брака си? Или просто да приема самотата като наказание?

Една вечер Мария ми се обади по видеовръзка.

– Мамо, защо не си намериш приятел? Тук всички са двойки, само ти си сама на снимките…

– Мария, аз съм добре така. Имам време за себе си, за книгите, за разходките…

– Но ти заслужаваш щастие!

– Ами ако щастието ми е точно това – да бъда сама?

Тя замълча. Знам, че не ме разбира. За нея любовта е задължителна част от живота. За мен – вече не.

Веднъж се опитах да изляза на среща с един колега от работата – Георги. Беше мил, внимателен, но разговорът ни се въртеше около болести и спомени от младостта. Усетих как се задушавам. Не исках да повтарям същите грешки – да се впусна в нова връзка само защото така трябва.

Майка ми не спираше:

– Савина, хората говорят… Какво ще кажат съседите?

– Нека говорят! – избухнах веднъж. – Животът е мой!

Тя се разплака. Аз също. Прегърнах я и ѝ прошепнах:

– Мамо, не съм нещастна. Просто съм различна.

Най-трудно беше да простя на себе си. Да приема, че имам право да избирам самотата пред фалшивата близост. Че мога да бъда пълноценна жена и без мъж до себе си.

Понякога вечер сядам на балкона с чаша вино и слушам тишината. Не ме плаши вече. В нея чувам собствения си глас – онзи, който толкова години заглушавах от страх какво ще кажат другите.

Скоро Петър дойде на гости с новата си приятелка.

– Мамо, гордея се с теб – каза ми той тихо, докато другите бяха в кухнята.

Погледнах го изненадано.

– Защо?

– Защото имаш смелост да бъдеш себе си. Аз още се уча.

Прегърнах го силно. Може би това е най-важното – да дадеш пример на децата си да следват сърцето си, а не чуждите очаквания.

Днес знам: щастието няма универсална рецепта. За някои е семейство и дом, за други – свобода и тишина. Аз избрах второто и не съжалявам.

Понякога се питам: Колко жени като мен живеят в сянката на чуждите представи? Колко от нас имат смелостта да кажат „стига“ и да потърсят своето щастие?

А вие… бихте ли избрали самотата пред компромиса?