„Ти цял ден нищо не правиш“ – Истината за майчинството, която никой не иска да чуе

– Пак ли не си сготвила? – гласът на Петър проряза тишината в малката ни кухня, докато аз държах бебето в ръце и се опитвах да го успокоя. Очите ми пареха от недоспиване, а ръцете ми трепереха от умора.

– Не съм имала време… – прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха. Петър само поклати глава и тръшна вратата на хладилника.

– Цял ден си вкъщи, Мария! Какво толкова правиш? Детето само спи и яде! – гласът му беше остър, почти обвинителен.

В този момент ми се прииска да изкрещя. Да му покажа какво е да си майка на три месеца старо бебе, да не си спал повече от два часа подред от седмици, да се чувстваш сама в собствения си дом. Но вместо това преглътнах сълзите си и се обърнах към прозореца. Навън беше мрачно, дъждът барабанеше по стъклото, а аз се чувствах по-самотна от всякога.

Петър не беше лош човек. Просто не разбираше. Или не искаше да разбере. Преди раждането на Даниела всичко беше различно – смяхме се, излизахме, мечтаехме заедно. Но сега между нас стоеше невидима стена от неразбиране и умора.

– Мамо, добре ли си? – чух гласа на майка ми по телефона няколко часа по-късно.

– Не знам… – отвърнах честно. – Чувствам се като провал. Не мога да угодя на Петър, не мога да се справя с всичко сама.

– Мила, майчинството е тежко. Не слушай кой какво казва. Ти си най-добрата майка за Даниела.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Майка ми беше единствената, която ме разбираше. Но тя живееше в друг град и можеше да дойде само през уикендите.

Вечерта Петър се прибра късно. Беше уморен, раздразнен, а аз вече нямах сили да говоря. Седнахме мълчаливо на масата. Той започна да разлиства телефона си, а аз гледах празната чиния пред себе си.

– Мария, трябва да започнеш да се стягаш – каза той тихо, без да ме поглежда. – Всички жени се справят. Само ти се оплакваш.

Тези думи ме удариха като шамар. Всички жени се справят? Наистина ли? А колко от тях плачат нощем в банята, за да не ги чуят децата им? Колко от тях се чувстват невидими и ненужни?

На следващия ден реших да изляза навън с количката. В парка срещнах Ива – съседката от горния етаж, която също беше наскоро станала майка.

– Как си? – попита тя с усмивка, но очите ѝ бяха уморени като моите.

– Не знам… Петър мисли, че нищо не правя цял ден. Чувствам се ужасно.

Ива въздъхна тежко.

– И при нас е същото. Мъжът ми все повтаря: „Какво толкова правиш?“. А аз едва издържам. Понякога си мисля, че ще избягам…

Погледнах я с облекчение – не бях сама. Не бях единствената, която се чувства така. Говорихме дълго, разменяхме истории за безсънни нощи, за болки в гърба, за това как никой не оценява труда ни.

Когато се прибрах вкъщи, Даниела спеше спокойно в количката. Седнах до прозореца и започнах да пиша в дневника си:

„Днес разбрах, че не съм сама. Че има още жени като мен – уморени, отчаяни, но силни по свой начин. Защо никой не говори за това? Защо всички очакват от нас да бъдем перфектни?“

С времето започнах да търся подкрепа онлайн – във форуми за майки, във Facebook групи. Там намерих разбиране и съчувствие, каквито не получавах у дома. Започнах да споделям повече с Ива и други жени от квартала. Организирахме си малки срещи в парка – говорехме за всичко: от кърменето до страховете ни дали ще се справим като майки.

Петър обаче оставаше непроменен. Вечер след работа все така ме упрекваше за разхвърляния дом или липсата на топла вечеря.

Една вечер избухнах:

– Знаеш ли колко пъти съм плакала днес? Колко пъти съм искала просто да изчезна? За теб може би нищо не правя, но аз всеки ден се боря със себе си! С умората, с вината, със страха!

Петър ме погледна изненадано. Мълча дълго.

– Не знаех… – прошепна той най-накрая.

– Защото никога не питаш! – извиках през сълзи.

Тази вечер беше повратна точка. Оттогава Петър започна поне малко да помага – сменяше памперси, разхождаше Даниела в парка през уикендите. Не беше идеално, но беше начало.

Все още има дни, в които се чувствам сама и неразбрана. Все още има моменти на отчаяние и вина. Но вече знам – не съм сама. Има още много жени като мен.

Понякога вечер стоя до прозореца и гледам светлините на града. Питам се: защо обществото ни кара да вярваме, че майчинството е лесно? Защо никой не говори за болката и самотата?

А вие как мислите? Кога ще започнем да ценим истински труда на майките?