„Той каза, че може да оцелее без мен, но не и аз без него“: Историята на една българска съпруга, която реши да се промени

— Какво ще правиш без мен, Мария? — гласът на Петър беше остър като нож. Стоеше на прага на кухнята, с ръце в джобовете, докато аз миех чиниите след вечеря. — Ти не можеш да оцелееш сама. Аз мога и без теб, но ти… ти си нищо без мен.

Тези думи се забиха в мен по-дълбоко от всяка обида, която някога бях чувала. В този момент сякаш целият ми живот премина пред очите ми — осем години брак, две деца, безкрайни компромиси и вечна борба да бъда „добрата жена“. Майка ми винаги повтаряше: „Мъжът трябва да е доволен, иначе домът няма да е спокоен.“ Баба ми добавяше: „Жената държи три къщи — своята, на мъжа си и на децата.“ А свекърва ми… тя беше най-строга: „Петър е мъж, не го карай да чака вечерята.“

Но тази вечер нещо в мен се счупи. Погледнах Петър право в очите и казах:

— Ще видим кой може без кого.

Той се изсмя презрително и излезе от стаята. Децата — Ива и Мартин — ме гледаха уплашено от масата. Усмихнах им се насила.

— Всичко е наред, милички. Просто мама и тате си говорят.

Но нищо не беше наред. Вече месеци наред усещах как се задушавам. Работех като счетоводителка на половин работен ден в една малка фирма в квартала, но това не беше достатъчно — нито за самочувствието ми, нито за финансите ни. Петър работеше като техник в завод, но често парите не стигаха. Въпреки това той отказваше да приеме, че аз също мога да допринасям повече.

На следващата сутрин станах по-рано от обикновено. Сложих кафе на масата и седнах до прозореца. В главата ми кънтяха думите му: „Ти си нищо без мен.“

— Не съм нищо — прошепнах сама на себе си.

Реших да потърся още работа. Прегледах обявите в интернет и попаднах на позиция за продавач-консултант в близкия супермаркет. Работното време беше удобно — можех да съчетая двете работи и грижите за децата. Кандидатствах веднага.

Когато казах на Петър вечерта, той избухна:

— За какво ти е още една работа? Да не мислиш, че ще станеш велика? Кой ще гледа децата? Кой ще чисти? Кой ще готви?

— Ще се справим заедно — отвърнах спокойно. — И ти можеш да помогнеш.

— Аз? Да готвя? Да чистя? Не си познала!

В този момент Ива влезе в кухнята с учебника по математика.

— Мамо, ще ми помогнеш ли с домашното?

Погледнах Петър:

— Помогни ти на Ива. Аз ще измия чиниите.

Той ме изгледа така, сякаш съм му предложила да излети на Луната.

— Не разбирам нищо от математика! Това е твоя работа!

— От днес нататък ще делим всичко — казах твърдо.

Така започнаха нашите битки. Свекърва ми идваше всеки уикенд и ме гледаше с укор:

— Какво става с теб, Мария? Защо караш Петър да върши женска работа? Какво ще кажат хората?

Майка ми също не беше доволна:

— Момиче, пази семейството си! Мъжете не обичат жените им да са по-силни от тях.

Но аз вече не можех да се върна назад. След две седмици започнах новата работа. Беше трудно — сутрин в офиса, следобед в магазина, вечер вкъщи с децата и домакинството. Петър отказваше да помага. Дори започна да закъснява умишлено от работа, за да не се налага да гледа децата.

Една вечер се прибрах уморена до смърт. Влязох в хола — Ива плачеше над домашното си, а Мартин беше гладен. Петър лежеше на дивана с телефона.

— Защо не си им направил вечеря? — попитах тихо.

— Не е моя работа — отвърна той без да ме погледне.

В този момент не издържах. Изкрещях:

— Не съм ти слугиня! Не съм робот! Ако искаш семейство — ще го градим заедно! Ако не — тръгвай си!

Децата се разплакаха още повече. Прегърнах ги и ги заведох в стаята им.

На следващия ден Петър не се прибра цяла нощ. Свекърва му звънна сутринта:

— Какво си направила на сина ми?

— Нищо — казах спокойно. — Просто вече няма да търпя всичко сама.

След седмица Петър се върна. Беше мълчалив и угрижен.

— Мария… — започна той тихо. — Може би… може би трябва да опитаме заедно. Видях, че можеш и без мен.

Погледнах го дълго. В очите му нямаше вече онази арогантност.

— Не става въпрос само за мен или теб — казах му. — Става въпрос за нас като семейство. Или сме екип, или сме нищо.

От този ден нататък започнахме бавно да учим как да бъдем партньори, а не врагове. Понякога пак спорим кой ще измие чиниите или кой ще вземе децата от училище, но вече знам: мога да оцелея и сама, но избирам да бъда с някого, който ме уважава.

Понякога се питам: Колко жени още живеят в сянката на стари стереотипи? Колко от вас са чували думите: „Ти си нищо без мен“? А дали наистина е така?