Той ме предаде, а после каза, че вината е моя

– Не мога повече така, Мария! – гласът му беше остър като нож, а очите му – студени, непознати. Стоеше срещу мен в кухнята, докато аз държах ножа за хляб и се опитвах да не треперя. Децата бяха в стаята си, а аз усещах как светът ми се разпада на парчета.

– Какво не можеш? – прошепнах, макар че вече знаех отговора. От седмици усещах дистанцията, студенината, но си мислех, че е просто умора. Че ще мине. Че ще се оправим, както винаги досега.

– Не мога да живея с жена, която е само майка! – изкрещя той. – Ти си забравила, че имаш съпруг! Само децата те интересуват! Аз съм ти последна грижа!

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да му дам това удоволствие – да ме види слаба. Аз, Мария Георгиева от Пловдив, винаги съм била силна. Откакто се оженихме с Петър преди петнадесет години, животът ми се въртеше около семейството. Първо дойде Даниела, после малкият Мартин. Всичко беше подредено: закуски за училище, родителски срещи, уроци по пиано и футбол, пазаруване в Кауфланд всяка събота, чакане пред кабинета на педиатъра…

Петър работеше много – строителен инженер, често по обекти из страната. Аз останах вкъщи с децата. Не се оплаквах. Обичах ги. Това беше моят смисъл.

– Петре… – започнах тихо. – Не е вярно… Просто… Децата имат нужда от мен.

– А аз? Аз нямам ли нужда? – гласът му беше пълен с горчивина. – Знаеш ли колко самотен се чувствам? Знаеш ли колко пъти съм искал да поговорим като хората, а ти все бързаш нанякъде? Винаги има нещо по-важно от мен!

Тогава го казах:

– Ако имаш нещо да ми кажеш… Кажи го сега.

Той замълча за миг. После погледна настрани и прошепна:

– Има друга жена.

В този момент всичко в мен се срина. Чувах само тиктакането на часовника и далечния смях на децата от стаята им. Сякаш някой издърпа килима под краката ми.

– Коя е тя? – попитах с глас, който не познах.

– Няма значение… Просто… Тя ме кара да се чувствам жив. Гледа ме като мъж, не като поредния проблем за решаване.

Не знаех какво да кажа. В главата ми се въртяха хиляди мисли: Какво ще стане с децата? Как ще им кажа? Как ще живея без него? Но най-много ме болеше това, че той ме обвиняваше. Че вината беше моя, защото съм била „само майка“.

Седнах на стола и зарових лице в ръцете си. Спомних си всички онези нощи, когато чаках да се прибере от работа и му оставях топла вечеря. Всички рождени дни на децата, които организирах сама. Всички болести и тревоги, които минавахме заедно… Или поне така си мислех.

На следващия ден трябваше да заведа Мартин на тренировка по футбол. Докато вървяхме към стадиона в Кючук Париж, той ме хвана за ръката:

– Мамо, защо си тъжна?

– Не съм тъжна, слънце – излъгах го. – Просто съм малко уморена.

Но той ме погледна с онзи сериозен поглед на малък възрастен:

– Тате пак ли те е ядосал?

Сърцето ми се сви. Децата усещаха всичко. Колкото и да се опитвах да ги предпазя, те разбираха повече, отколкото мислех.

Вечерта Петър не се прибра. Изпрати ми съобщение: „Оставам при майка ми тази нощ.“ Знаех, че лъже. Не беше при майка си.

Обадих се на най-добрата си приятелка – Елена.

– Мари, трябва да говориш с него! Не може така! Ти си дала всичко за това семейство!

– А дали не съм дала твърде много? – попитах я през сълзи. – Дали не изгубих себе си?

– Не! Ти си истинска майка и жена! Ако той не го вижда – негов проблем!

Думите ѝ ме стоплиха малко. Но нощем лежах будна и мислех: Кога спрях да бъда жена? Кога станах просто „майката на Даниела и Мартин“?

Седмица по-късно Петър поиска развод. Децата плакаха. Аз плаках още повече. Родителите ми ме упрекваха:

– Трябваше повече да го глезиш! Мъжете са като деца!

А аз се питах: А кой мен ще поглези? Кой ще помисли за мен?

Минаха месеци. Научих се сама да водя колата на сервиз, сама да сменям крушки и да оправям капещия кран в банята. Даниела започна да ми помага вкъщи повече от преди. Мартин стана по-затворен.

Една вечер седнахме тримата на масата и аз им казах:

– Знам, че ви е трудно. И на мен ми е трудно. Но сме семейство и ще се справим заедно.

Даниела ме прегърна силно:

– Мамо, ти си най-смелият човек на света!

Понякога още плача нощем. Понякога се чудя дали можех да направя нещо различно. Но вече знам едно: не е грешка да обичаш децата си безрезервно.

А Петър… Той избра друг път.

Сега питам вас: Възможно ли е една жена да бъде едновременно добра майка и желана жена? Или винаги трябва да избираме между себе си и семейството?