Трябва ли да простя на Георги, който се върна с извинение?

— Как можа да ми го причиниш, Георги? — гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с чай така силно, че се страхувах да не я счупя.

Той стоеше срещу мен в кухнята ни — моята кухня, която след развода беше само моя — и изглеждаше по-уморен, отколкото някога съм го виждала. Очите му бяха потъмнели, а косата му вече сивееше по слепоочията. Две години не бяхме говорили, освен за децата. А сега той стоеше тук, с наведена глава, и молеше за прошка.

— Мария… — започна той тихо. — Знам, че нямам право да искам нищо от теб. Но… сгреших. Искам да се върна. Да опитаме отново.

Сърцето ми се сви. Спомних си нощта, когато разбрах за нея — младата колежка от офиса му. Как се прибра късно, как избягваше погледа ми. Как после призна всичко и си тръгна, без да се обърне. Петнадесет години бяхме заедно. Преживяхме безпаричие, болести, смъртта на баща ми, раждането на децата ни. А той си тръгна заради някаква мимолетна страст.

— Защо сега? — попитах го. — Защо точно сега реши да се върнеш?

Той въздъхна тежко и седна срещу мен.

— Не знам какво съм търсил тогава… Мислех си, че животът ми е свършил, че съм остарял… Тя беше млада, всичко й беше интересно… Но не беше истинско. Не беше дом. Не беше ти.

Погледнах го дълго. В главата ми се блъскаха спомени: първият ни апартамент в Люлин, как боядисвахме стените заедно; първата ни кола — стара Лада, която все не палеше зимата; как се карахме за глупости и после се смеехме до сълзи. И после — тишината след развода. Празните вечери. Самотата.

— Мамо? — дъщеря ни Ива надникна в кухнята. — Всичко наред ли е?

— Да, миличка — усмихнах й се насила. — Отиди при брат си, ще дойда след малко.

Георги ме погледна с надежда.

— Мария… Знам, че не мога да върна времето назад. Но искам да опитам да поправя поне малко от това, което съсипах.

— А ако пак ти стане скучно? Ако пак решиш, че животът ти е свършил? — гласът ми беше по-остър, отколкото исках.

Той замълча за миг.

— Не мога да ти обещая нищо… освен че съм научил урока си. И че те обичам. Винаги съм те обичал.

Изсмях се горчиво.

— Любовта не е достатъчна, Георги. Не и след всичко това.

Той кимна и стана бавно.

— Ще чакам отговора ти. Колкото време ти трябва.

След като затвори вратата след себе си, останах сама в кухнята. Сълзите ми потекоха безшумно. Не исках този живот — самотните вечери пред телевизора, празните легла в неделя сутрин. Но още по-малко исках да бъда жената, която прощава всичко само защото се страхува да бъде сама.

Майка ми често казваше: „Жената трябва да прощава заради децата.“ А аз си мислех: ами ако простя заради себе си? Или ако не простя — пак заради себе си?

На следващия ден сестра ми Даниела дойде на гости.

— Ти луда ли си изобщо да го обмисляш? — възмути се тя. — След всичко, което ти причини! Мъжете винаги се връщат, когато другото не им излезе на сметка!

— Не е толкова просто… — прошепнах аз.

— Мария! Ти си силна жена! Видя ли как се справи сама? Децата са добре, ти работиш… Защо ти е пак да минаваш през същото?

— Защото ме е страх… — признах си най-накрая. — Страх ме е да остана сама завинаги.

Даниела ме прегърна силно.

— По-добре сама, отколкото нещастна с него.

Вечерта седнах с Ива и Петър на дивана.

— Татко ви иска да се върне — казах им тихо.

Ива ме погледна сериозно:

— Мамо… ако ще си по-щастлива с него, опитай. Но ако ще плачеш пак нощем… по-добре не.

Петър само сви рамене:

— Аз и без това почти не говоря с него вече.

Децата ми бяха по-зрели от мен понякога.

Следващите дни минаха в колебания. Виждах Георги случайно пред блока или в магазина. Винаги ме гледаше с онзи тъжен поглед на човек, който е осъзнал колко много е загубил.

Една вечер седнах сама на терасата с чаша вино и гледах светлините на София. Спомних си първата ни среща с Георги в Борисовата градина; как ме целуна под дъжда; как обещаваше никога да не ме нарани…

Мога ли да простя? Мога ли да забравя?

На другия ден му се обадих:

— Ела утре вечер. Ще поговорим като хората.

Когато дойде, седнахме един срещу друг на масата в хола. Дълго мълчахме.

— Георги… — започнах аз най-накрая. — Не знам дали мога да ти простя напълно. Но знам, че не искам повече да живея в миналото. Ако ще опитаме отново… трябва да започнем начисто. Без лъжи. Без тайни.

Той кимна със сълзи в очите.

— Ще направя всичко възможно да ти докажа, че заслужавам втори шанс.

Погледнах го дълго. В този момент разбрах: няма правилен или грешен избор. Има само изборът, който ще направя аз — за себе си и за децата ни.

Скъпи читатели… Вие бихте ли простили? Или страхът от самотата е по-страшен от болката от предателството?