Уикендът, който никога няма да забравя – Когато свекървата прекрачи прага (и границите)

– Не, не, не! – прошепнах си, докато телефонът вибрираше за трети път. Беше петък вечер, а аз тъкмо бях сложила последната чаша в миялната. Децата вече се караха кой ще избира филма за семейната вечер, а съпругът ми Георги се опитваше да ги усмири с обещание за пуканки. В този момент телефонът отново иззвъня – този път с познатия, леко натрапчив рингтон, който бях запазила специално за свекърва ми.

– Ало, Мария? – гласът ѝ беше твърд, сякаш вече знаеше, че ще възразя. – Реших да дойда този уикенд. Ще пристигна след час-два. Да не забравиш да сложиш чисти чаршафи в гостната.

Не успях дори да отговоря. Тя вече беше затворила. Стоях в кухнята, стиснала телефона, а в гърдите ми се надигаше вълна от безсилие и гняв. Георги ме погледна въпросително.

– Пак ли майка ти? – попита той тихо.

– Идва. След час-два. Без да пита, без да предупреди… – гласът ми трепереше.

– Ще се справим – опита се да ме успокои той, но знаех, че и той не е във възторг.

Вместо уикенд на спокойствие и игри с децата, ме чакаха два дни на напрежение, пасивно-агресивни забележки и усещането, че никога не съм достатъчно добра за сина ѝ.

Докато оправях леглото в гостната, си припомних първата ни среща с нея. Беше ме огледала от глава до пети и бе казала: „Малко си дребничка за нашето момче, ама ще видим.“ Оттогава сякаш винаги „виждаше“ нещо нередно – дали супата е прекалено солена, дали ризата на Георги е изгладена добре или защо децата ни не са записани на още един курс по английски.

Звънецът иззвъня точно в осем. Свекърва ми – Станка – стоеше на прага с две чанти и поглед, който казваше: „Тук съм и ще правя каквото сметна за добре.“

– Мария, пак ли си забравила да измиеш прозорците? – беше първото ѝ изречение, преди още да ме поздрави.

– Добър вечер и на теб, Станке – отвърнах с усмивка, която едва удържах.

Децата се втурнаха към нея – обичаха баба си, защото винаги им носеше лакомства и подаръци. Но аз знаех цената на тези подаръци – след тях идваха упреците към мен: „Не ги храниш добре“, „Трябва повече да четат“, „Георги изглежда уморен – сигурно не му готвиш достатъчно питателно“.

Съботата започна с критика към кафето („Много слабо е“), после към закуската („Палачинките са тънки“), а след това към начина, по който съм подредила дрехите на децата. Опитвах се да броя до десет и да не избухна. Георги се беше скрил в гаража под предлог, че трябва да поправи нещо по колата.

На обяд седнахме всички заедно. Станка започна:

– Мария, защо не си направила мусака? Георги обича мусака. А и децата трябва да ядат домашна храна.

– Днес реших да направя паста – отвърнах спокойно. – Децата я обожават.

– Паста… – поклати глава тя. – В нашето семейство винаги сме яли българска храна. Но ти си знаеш…

Погледнах Георги за подкрепа, но той избягваше погледа ми.

Следобедът премина в безкрайни съвети как да пера по-добре, как да възпитавам децата и какво трябва да променя у себе си. Чувствах се като гостенка в собствения си дом.

Вечерта седнахме на терасата. Станка запали цигара и ме погледна строго:

– Мария, знам, че не ме харесваш особено. Но аз съм тук за доброто на семейството ви. Ако не ти харесва как правя нещата, кажи ми го направо.

Гласът ѝ беше твърд, но в очите ѝ проблесна нещо като умора или дори тъга. За миг ми стана жал за нея – може би и тя се чувстваше излишна понякога.

– Не е въпрос на харесване или нехаресване – отвърнах тихо. – Просто понякога имам нужда от пространство. Искам да бъда майка по свой начин.

Тя замълча за миг.

– Аз само искам най-доброто за Георги и децата…

– Знам – казах. – Но понякога помощта ти се усеща като намеса.

Тя изгаси цигарата и стана:

– Може би си права… Ще помисля върху това.

Неделята премина по-тихо. Станка беше по-резервирана, а аз се опитвах да бъда по-търпелива. Когато си тръгна, ме прегърна неловко:

– Грижи се за тях… И за себе си.

Останах сама на прага и дълго гледах след колата ѝ. В главата ми кънтеше въпросът: Кога помощта преминава в намеса? И можем ли някога да намерим златната среда между любовта към семейството и уважението към личните граници?