В капана на собствената си доброта: Как помощта към сина ми и снаха ми ме остави без финансова свобода

– Мамо, моля те, само този път! – гласът на Петър трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше късен ноемврийски следобед, навън ръмеше, а аз стоях сама в малката кухня, загледана в чашата с изстинал чай.

Петър винаги е бил моето всичко. След като баща му ни напусна, когато беше едва на десет, аз се превърнах в майка и баща едновременно. Работех на две места – денем в училището като чистачка, вечер в кварталната хлебарница. Не съм се оплаквала. Всяка стотинка беше за него – за уроци по английски, за нови обувки, за екскурзии. Когато завърши университета в София, плаках от щастие. Мислех си, че най-трудното е зад гърба ни.

Но животът рядко ни пита дали сме готови за следващото изпитание.

Петър се ожени за Даниела – хубаво момиче от Пловдив, умна и амбициозна. Радвах се за тях, макар че усещах някаква дистанция от нейна страна. „Свекърва си е свекърва“, казвах си и не настоявах. Те живееха под наем в София, а аз останах сама в родния ни апартамент в Стара Загора. Започнах да мечтая за малко спокойствие – да чета книги, да ходя на театър с приятелки, да си купя нова рокля без да броя стотинките.

Тогава дойде обаждането.

– Мамо, банката не ни одобри кредита за апартамента. Трябват ни 20 000 лева за самоучастието. Знаеш ли някой, който може да ни помогне? – Петър звучеше отчаян.

– Петре, ти знаеш, че нямам такива пари… – прошепнах аз.

– Може би ако ипотекираш апартамента? Само за година-две, докато Даниела започне новата работа. После ще върнем всичко!

Седях дълго пред прозореца онази вечер. Спомнях си как Петър боледуваше като малък и аз стоях до леглото му цяла нощ. Как можех да му откажа сега? На другия ден отидох в банката. Подписах документите с трепереща ръка. „Ще върнат парите бързо“, повтарях си.

Минаха месеци. Петър и Даниела се нанесоха в новия апартамент. Поканиха ме веднъж на гости – всичко беше лъскаво, модерно, а аз донесох домашна баница и буркан сладко от смокини. Даниела едва ми се усмихна.

– Мамо, не се притеснявай, всичко ще е наред – каза Петър тихо на тръгване.

Но не беше наред.

Даниела загуби работата си след шест месеца. Петър започна да закъснява с вноските по кредита. Банките звъняха все по-често на мен. Започнах да взимам пари назаем от приятелки, после заложих златния пръстен на майка ми. Спрях да ходя на театър, спрях да купувам книги. Всичко беше за тях – за да не изгубят апартамента си.

Една вечер през зимата Петър дойде неочаквано в Стара Загора.

– Мамо… – очите му бяха пълни със сълзи – Не знам какво да правя. Даниела иска развод. Казва, че съм неудачник… Че сме провалили живота й.

Прегърнах го силно. В този момент забравих за дълговете, за страха от банката, за самотата. Той беше моето дете.

След развода Петър се върна при мен за няколко месеца. Тих беше, затворен в себе си. Аз работех още повече – чистех входове, гледах възрастни хора. Всяка вечер броях стотинките и се чудех дали ще успея да платя следващата вноска по ипотеката.

Една сутрин получих писмо от банката: „Ако до края на месеца не покриете задълженията си, ще пристъпим към принудително изпълнение.“ Седнах на пода и заплаках като дете.

Петър ме намери така.

– Мамо, прости ми… Всичко е по моя вина…

– Не ти си виновен, Петре… Аз избрах да ти помогна. Но понякога любовта ни кара да правим глупости.

Сега живея под наем в малка гарсониера в покрайнините на града. Апартаментът ни вече е собственост на банката. Петър замина за Германия – работи като шофьор на камион. Пише ми рядко, но винаги завършва с „Обичам те“.

Понякога нощем се питам: Ако можех да върна времето назад, щях ли пак да направя същото? Къде е границата между майчината любов и самоунищожението? Има ли я изобщо?