В сянката на баща ми: Решението, което преобърна живота ми

– Деси, трябва да поговорим сериозно. – Гласът на майка ми трепереше, докато стоеше на прага на стаята ми. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците. Въздухът беше натежал от напрежение, което усещах още от сутринта.

– Какво има? – попитах, макар че вече подозирах за какво ще стане дума. От седмици вкъщи всичко се въртеше около болестта на баща ми. Беше започнал диализа, а лекарите казаха, че единственият му шанс е трансплантация.

Майка ми седна до мен и хвана ръката ми. – Баща ти… той… Той те моли да му дариш бъбрек. Само ти си подходяща.

В този момент сякаш всичко в мен се срина. Спомените ме заляха като леден душ – виковете му, когато бях малка; как чупеше чаши по масата, когато нещо не беше по неговата воля; как ме караше да се чувствам виновна за всяка негова неуспех. Колко пъти съм се крила в стаята си, стискайки възглавницата, за да не чувам обидите му към майка ми?

– Защо аз? – прошепнах. – Защо винаги аз трябва да спасявам всички?

Майка ми се разплака. – Знам, че ти е трудно, Деси. Но той е баща ти…

– Баща ли? – прекъснах я рязко. – Кога беше баща? Когато ме наричаше „безполезна“? Когато те удряше пред мен? Или когато ме караше да се чувствам като товар?

Тя не отговори. Само наведе глава и излезе от стаята.

Останах сама със себе си и въпросите си. Дали съм лош човек, ако не искам да му помогна? Дали ще мога някога да си простя, ако го оставя да умре?

На следващия ден баща ми ме повика в болницата. Стаята му миришеше на лекарства и страх. Седеше на леглото, по-слаб от всякога, но очите му все още бяха твърди.

– Десислава, знам, че не съм бил лесен човек – започна той, без да ме поглежда. – Но сега имам нужда от теб.

– Защо мислиш, че заслужаваш това? – попитах го тихо.

Той замълча за миг. – Може би не заслужавам. Но ти си ми дъщеря.

– А аз заслужавах ли повече любов? Повече уважение? – гласът ми трепереше от гняв и болка.

Той въздъхна тежко. – Хората правят грешки. Аз направих много. Но ако можеш… ако можеш да ми простиш…

Излязох от стаята със сълзи в очите. Не можех да дишам. Всичко в мен крещеше: „Не! Не му дължиш нищо!“ Но после се появяваше другият глас: „Той е баща ти. Ако умре, ще живееш ли с тази вина?“

Дните минаваха в безсънни нощи и безкрайни разговори със себе си. Приятелката ми Мария се опита да ме подкрепи:

– Деси, не си длъжна да жертваш себе си заради него. Той никога не е бил до теб така, както ти заслужаваш.

– Но ако не го направя… Ще мога ли да живея със себе си?

– Ще можеш ли да живееш с него след това? Ще се промени ли нещо?

Вкъщи майка ми ходеше като сянка. Брат ми Георги избягваше темата напълно – той беше напуснал дома още преди години, за да избяга от всичко това.

Една вечер седнахме тримата на масата. Мълчанието беше тежко като олово.

– Георги, ти какво мислиш? – попитах го най-накрая.

Той ме погледна уморено. – Не знам, Деси. Аз избрах себе си преди години. Не съм сигурен дали това беше правилно или грешно. Но знам едно – никой няма право да те кара да жертваш себе си против волята си.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Толкова години бях живяла с чувството за вина и дълг към този човек, който никога не беше показал истинска обич.

Последната нощ преди решението сънувах детството си – как тичам по двора на село, а баща ми стои на прага и ме гледа строго. Никога не ме прегърна тогава.

На сутринта взех решението си.

Отидох в болницата и го намерих сам в стаята.

– Няма да го направя – казах тихо. – Не мога повече да живея в твоята сянка. Искам да бъда свободна.

Той не каза нищо. Само затвори очи и обърна глава към прозореца.

Излязох навън и за първи път усетих въздуха лек върху гърдите си. Знаех, че ще има хора, които ще ме осъдят. Че майка ми може би никога няма да ми прости напълно. Но за първи път в живота си избрах себе си.

Сега стоя тук и се питам: Къде свършва дългът към родителите ни и къде започва правото ни на собствено щастие? Може ли прошката да бъде избор, а не задължение?