Вчера свекървата ми дойде неканена. Отказах да я пусна вътре.

– Отвори, Мария! Знам, че си вкъщи! – гласът на свекърва ми, Стоянка, пронизваше тишината в коридора. Стиснах дръжката на вратата и се загледах в малкия шпионка. Сърцето ми биеше лудо, а в главата ми се въртяха хиляди мисли.

Стоях там, без да помръдна. Малкият ми син, Дани, се беше сгушил до мен, усещайки напрежението. Мъжът ми, Петър, беше на работа и не можех да разчитам на него да ме спаси от тази ситуация. Вече бях преживяла твърде много от нейните внезапни посещения, критики и натрапчиви съвети. Днес обаче нещо в мен се пречупи.

– Мария, отвори веднага! Донесла съм ти компот и малко домашна лютеница! – продължаваше тя да тропа.

Вдишах дълбоко и се опитах да събера смелост. Не исках да бъда груба, но вече не можех да позволя на никого да прекрачва границите ми. Отворих вратата само на веригата и казах тихо:

– Стоянке, моля те, друг път се обаждай предварително. Днес не е удобно.

Тя ме изгледа така, сякаш съм й забила нож в гърба.

– Какво значи това? Аз съм майката на Петър! Имам право да виждам внучето си когато поискам!

– Не е така – отвърнах с треперещ глас. – Имаме нужда от спокойствие. Дани е болен, а аз съм много уморена.

Стоянка се намръщи още повече.

– Навремето майка ми идваше у нас когато си поискаше! Никога не съм й затваряла вратата!

– Времената са други – прошепнах. – Моля те, разбери ме.

Тя остави бурканите на прага и си тръгна без да каже повече нищо. Затворих вратата и се разплаках. Чувствах се ужасно виновна, сякаш съм предала някакъв неписан български закон за гостоприемството и уважението към по-възрастните.

Когато Петър се прибра вечерта, веднага усети напрежението.

– Какво е станало? – попита той.

– Майка ти дойде неочаквано… Не я пуснах вътре.

Той въздъхна тежко.

– Знаеш колко е чувствителна… Ще се обиди страшно много.

– А аз? Аз нямам ли право на спокойствие? – избухнах аз. – Винаги ли трябва да се съобразявам с нея? А с мен кой ще се съобрази?

Петър замълча. Знаех, че е между чука и наковалнята. Обичаше майка си, но обичаше и мен. Но никога не беше имал смелостта да й постави граници.

На следващия ден телефонът ми звънна рано сутринта. Беше майка ми.

– Марийче, чух какво е станало… Стоянка ми се обади разстроена. Защо не си я пуснала?

– Мамо, не мога повече! Всеки път идва без предупреждение, критикува ме за всичко – как готвя, как гледам детето… Чувствам се като гостенка в собствения си дом!

– Знам, че ти е трудно – каза тя тихо. – Но трябва да намериш начин да говориш с Петър. Семейството е най-важното.

Тези думи ме накараха да се замисля. Наистина ли семейството означава да търпиш всичко? Или означава да уважаваш границите на другия?

Следобед Петър предложи да отидем заедно при майка му и да поговорим открито.

– Трябва да й кажем как се чувстваш – каза той. – Иначе ще става все по-зле.

Седнахме тримата около масата в малката й кухня. Стоянка беше мълчалива и обидена.

– Мария не иска да ме вижда – каза тя с треперещ глас.

– Не е вярно! – прекъснах я аз. – Просто имаме нужда от лично пространство. Обичам те като майка на Петър и баба на Дани, но моля те – уважавай нашия дом.

Стоянка избухна в сълзи.

– Всичко правя за вас! Само това ми остана – да ви помагам…

Петър я прегърна и каза:

– Мамо, знаем колко ни обичаш. Но трябва да приемеш, че вече сме семейство със свои правила.

Дълго време мълчахме. После Стоянка кимна бавно:

– Ще опитам… Но ми е трудно.

Вечерта у дома беше тиха. Дани спеше спокойно, а аз гледах към тавана и се чудех: Наистина ли постъпих правилно? Или просто съм една лоша снаха, която руши българските традиции?

Кажете ми честно: къде е границата между уважението към родителите и правото на лично пространство? Възможно ли е изобщо да има мир между снаха и свекърва в България?