Влезе и каза, че иска развод: В този миг си спомних съвета на майка ми

– Искам развод.

Думите му паднаха като камък в тишината на кухнята. Петър стоеше на прага, с якето още на гърба си, а аз държах лъжица над тенджерата с боб. Миризмата на чесън и чубрица се смеси с нещо остро, което не можех да определя – може би страх, може би гняв. Дъщеря ни Мария беше в стаята си и учеше за контролното по математика. Не можех да издам звук. Само гледах Петър, сякаш не го познавах.

– Какво каза? – прошепнах, но той вече беше обърнал гръб и сваляше обувките си.

– Чух ме добре. Не мога повече така. – Гласът му беше равен, почти безчувствен.

В този миг си спомних съвета на майка ми: „Когато бурята дойде, не викай срещу нея. Остави я да мине.“

Петър седна на дивана и запали цигара. Не го бях виждала да пуши от години. Седнах срещу него, ръцете ми трепереха.

– Защо? – попитах тихо.

– Просто… не съм щастлив. Отдавна не съм. Всичко е рутина. Ти си добра майка, но между нас няма нищо вече.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да му дам това удоволствие – да ме види слаба. Спомних си как майка ми стоеше пред баща ми, когато той й каза почти същото преди години. Тя не плака тогава. Само каза: „Добре, ако така мислиш.“

– Има ли друга? – попитах.

Петър замълча за миг, после кимна.

– От колко време?

– Година почти.

Усетих как светът ми се срина. Шестнадесет години заедно – първите ни срещи в Борисовата градина, първата ни квартира в „Люлин“, раждането на Мария… Всичко се разпадна за секунди.

– Познавам ли я?

– Не. Работи с мен. Млада е… – Петър се засмя горчиво. – Знам как звучи това.

– Да, звучи като клише – отвърнах и се изправих. – Ще говорим утре. Сега трябва да помисля какво ще кажем на Мария.

Той само сви рамене и излезе на балкона.

Влязох в стаята на дъщеря ни. Тя ме погледна с онези големи кафяви очи, които беше наследила от баща си.

– Мамо, всичко наред ли е?

– Да, слънце. Просто съм уморена.

През нощта не можах да заспя. Въртях се и мислех за всичко – за годините, за компромисите, за това как бях спряла да се грижа за себе си, докато се грижех за всички останали. Спомних си как майка ми казваше: „Никога не позволявай на мъжа да ти стане свят.“ А аз го бях направила.

На сутринта Петър вече беше излязъл. Намерих бележка: „Ще спя при приятел тази седмица.“

Отидох на работа като зомби. Колежката ми Даниела ме погледна загрижено:

– Добре ли си?

– Не особено… Петър иска развод.

Тя въздъхна тежко:

– Миличка… Ако искаш, ела у нас тази вечер.

– Благодаря ти, но трябва да съм с Мария.

Вечерта седнахме с дъщеря ми на масата. Тя усещаше напрежението.

– Мамо… ще се разведете ли?

Замълчах за миг, после кимнах:

– Да, Мария. Но това не е твоя вина. Обичаме те много.

Тя избухна в сълзи:

– Защо? Какво направихте?

Прегърнах я силно:

– Понякога възрастните правят грешки. Но ти винаги ще имаш двама родители.

Следващите дни минаха като в мъгла. Петър идваше само да вземе дрехи или да говори с Мария. Аз се опитвах да изглеждам силна пред нея, но нощем плачех безутешно.

Една вечер майка ми дойде у нас с домашен кекс и онзи поглед, който казваше „Знам през какво минаваш“.

– Мамо, как го преживя ти?

Тя седна до мен и хвана ръката ми:

– С времето. И с много мълчание. Понякога думите само нараняват повече.

– А ако го бях спряла? Ако бях по-красива? По-интересна?

Тя поклати глава:

– Не търси вината в себе си. Мъжете понякога просто си тръгват, защото могат.

Думите й ме удариха като шамар. Започнах да мисля за себе си – кога последно бях излизала с приятелки? Кога последно бях купила нещо само за мен?

Минаха седмици. Разводът стана факт. Петър се изнесе при новата си приятелка – някаква Ивелина от офиса му. Мария страдаше много, затвори се в себе си. Аз започнах да ходя на психолог и бавно да намирам сили да продължа напред.

Една вечер седяхме с Мария на балкона и гледахме светлините на София.

– Мамо… ще бъдем ли щастливи пак?

Прегърнах я:

– Ще бъдем, слънце. Щастието не зависи от това кой е до нас, а от това какво има вътре в нас.

Сега вече знам – понякога тишината е най-силният отговор на предателството. Но дали някога ще мога пак да се доверя? Или просто трябва да приема, че животът продължава – дори когато всичко изглежда разбито?