Всичко на моите рамене: Историята на сестрата, която винаги трябваше да бъде силна

„Пак ли ти, Мария? Само ти ли можеш да се грижиш за мен?“ – гласът на майка ми трепери, докато се опитва да се изправи от леглото. В този момент, в малката ни панелка в Люлин, времето сякаш спира. Навън е ноември, студът се промъква през дограмата, а аз стискам зъби и се усмихвам: „Кой друг, мамо? Нали знаеш, че винаги съм тук.“

Винаги съм била тук. Още от дете. Когато брат ми, Иван, беше малък, майка ми го носеше на ръце – буквално и преносно. „Той е по-слабичък, трябва му повече внимание“, казваше тя. Аз стоях в ъгъла с домашните си, тихо, без да искам нищо. Научих се да не викам за помощ. Научих се да не плача. Да съм силната.

Сега Иван живее в Пловдив с жена си и двете им деца. Чуваме се рядко – обикновено когато има нужда от нещо: „Мария, можеш ли да провериш нещо за мама? Аз съм много зает.“ Или: „Ще дойда другия месец, че сега имаме ремонт.“ А майка ми? Тя все още го чака. Все още говори за него с онази особена топлота в гласа: „Иванчо сигурно пак работи до късно. Горкото ми момче.“

Понякога ме боли от това. Не защото искам признание – не съм такъв човек. Но понякога ми се иска някой да види колко тежи всичко това. Да види как сутрин ставам в 5, за да й приготвя закуска и лекарства, после тичам на работа в книжарницата, а вечер се връщам, за да й сменя превръзките и да я изслушам как разказва за младостта си.

Една вечер, докато й мия косата над ваната, тя прошепва: „Марийче, ти си ми опората… ама понякога се чудя дали не ти взех всичко.“

Замръзвам. Водата тече по ръцете ми, а сърцето ми бие лудо. Какво да й кажа? Че понякога се чувствам празна? Че понякога завиждам на Иван за лекотата, с която живее живота си? Че понякога мечтая просто да изляза навън и да не мисля за никого?

„Не мисли за това, мамо“, казвам тихо. „Всичко е наред.“

Но не е наред. Вътре в мен бушува буря. Виждам как приятелките ми пътуват, срещат се с хора, имат свои семейства. А аз? Аз съм тук – между аптеката, работата и болничното легло на майка ми.

Един ден Иван звъни по Viber. Гласът му е бодър:
– Мария, как е мама?
– Както винаги – казвам сухо.
– Ами… ще успея ли да дойда другата седмица? Може ли ти да вземеш рецептите?
– Разбира се – отвръщам. Както винаги.

След разговора майка ме гледа с онзи поглед – смесица от вина и обич.
– Не му се сърди, Марийче. Той има семейство…
– А аз какво имам? – изплъзва ми се.
Тя замълчава. За първи път усещам тежестта на думите си.

Седя до прозореца и гледам как снегът започва да вали над София. Спомням си детството – как Иван чупеше играчките ми, а аз ги лепях с тиксо; как майка ме пращаше да го търся по двора; как винаги бях тази, която оправяше всичко след другите.

Веднъж приятелката ми Деси ме попита:
– Защо не поискаш помощ от брат си?
– Защото няма смисъл – отвърнах. – Той не знае какво е това.
– А ти знаеш ли?

Замислих се. Знам ли какво е помощ? Или просто съм свикнала да нося всичко сама?

Майка ми се влошава. Лекарите казват, че трябва да я гледаме вкъщи. Иван идва за един уикенд – носи цветя и торта, снима селфи с нея за Facebook и си тръгва. Майка плаче цяла нощ след това.

Аз чистя пода от разлят чай и си мисля: „Колко още ще издържа?“

Една сутрин не мога да стана от леглото. Тялото ми отказва. Плача без звук. Телефонът звъни – Иван:
– Мария, мама каза, че не си добре. Да дойда ли?
– Не знам – прошепвам.
– Ще дойда.

Този път идва сам. Сяда до мен на кухненската маса:
– Не знаех… Прости ми.
– Не е въпрос на прошка – казвам. – Просто понякога имам нужда някой да ме види.

Той мълчи дълго.
– Ще остана тази седмица. Ще поема част от нещата.

За първи път от години усещам лекота в гърдите си.

Майка ни гледа през вратата:
– Може би най-накрая ще сте едно семейство…

Сега пиша тези редове до болничното легло на майка ми. Иван донася чай от кухнята. За първи път не съм сама.

Но все пак се питам: Колко струва една жертва? И кога идва моментът да поискаш живот за себе си?

А вие… колко дълго бихте носили всичко на своите рамене?