Всичко за нашите дъщери: Заслужихме ли тази неблагодарност?

– Мамо, пак ли ще ми звъниш всеки ден? – гласът на Мария трепери от раздразнение, докато слушалката на телефона тежи в ръката ми като камък. Сърцето ми се свива, но се опитвам да не показвам болката.

– Просто исках да чуя как сте… – прошепвам, но тя вече е затворила. Оставам сама в кухнята, където часовникът тиктака безмилостно, а миризмата на изстинал боб напомня за вечерите, когато децата ми още бяха тук.

Казвам се Весела. На 62 години съм и цял живот съм била майка. Не просто майка – всичко за моите две дъщери, Мария и Елица. Когато бяха малки, работех на две места – сутрин в детската градина като помощник-възпитателка, вечер чистех офиси. Мъжът ми, Стефан, беше шофьор на камион и често го нямаше по седмици. Всичко падаше върху мен – уроци, болести, първи любови, разбити сърца. Никога не съм се оплаквала. Дори когато съседките ме питаха защо не излизам с тях на кафе или не отида на екскурзия с пенсионерите от квартала, аз само се усмихвах: „Децата са ми всичко.“

Помня как Мария плака цяла нощ преди първия си изпит в университета. Седях до нея, държах я за ръка и й четях на глас уроците по анатомия. Елица беше по-своенравна – още от малка мечтаеше да стане художничка. Купувах й боички и платна от последните си пари, а тя рисуваше по стените на стаята си. Стефан често се караше: „Това не е професия!“, но аз я защитавах: „Детето трябва да следва сърцето си.“

Сега Мария е лекарка в София, а Елица има малко ателие в Пловдив. И двете имат семейства, деца… и все по-малко време за мен. Празниците минават без тях – обаждат се по телефона, изпращат снимки във Viber. Понякога дори забравят рождения ми ден.

– Мамо, не мога да дойда тази седмица, имам спешни пациенти – казва Мария.
– Мамо, малката е болна, а и трябва да довърша една поръчка – оправдава се Елица.

Поглеждам старите албуми – снимки от морето в Несебър, първият учебен ден, коледни вечери с домашна баница. Усмихнати лица, прегръдки… Кога всичко се промени? Дали съм ги задушила с обичта си? Или просто така е животът – децата порастват и забравят?

Стефан се опитва да ме утеши:
– Остави ги, Весела! Имат си свой живот. Ние сме си двамата.
Но аз не мога да приема това. Не мога да приема тишината в къщата ни – някога пълна с глъчка и смях, а сега само с ехото на спомените.

Една вечер решавам да им напиша писмо. Не електронно – истинско писмо на хартия.

„Мили мои момичета,
Знам, че сте заети и животът ви е труден. Но понякога ми липсвате толкова много, че боли физически. Не ви обвинявам – просто искам да знам дали съм ви дала достатъчно любов или съм ви натоварила с очакванията си? Простете ми, ако съм сгрешила някъде… Обичам ви безкрайно.
Мама“

Седмици минават без отговор. Вече почти се отказвам да чакам, когато една неделя звънецът иззвънява настойчиво. Отварям вратата – Мария стои с букет карамфили (знае, че са ми любими), а Елица държи торта.

– Мамо… – започва Мария със сълзи в очите. – Прости ни! Не сме разбрали колко ти липсваме.
Елица ме прегръща силно:
– Толкова сме се увлекли в нашите грижи… А ти винаги си била до нас.

Седим трите на масата до късно вечерта. Говорим за всичко – за детството им, за страховете ми, за мечтите им. За първи път от години усещам топлина в дома си.

Но знам – животът ще ги отнесе пак по пътя им. Ще има нови оправдания, нови забързани дни. Дали ще намерят време за мен? Или майчината жертва винаги остава невидима?

Понякога се питам: Дали не сгреших, като дадох всичко от себе си? Или просто така е устроен светът – родителят да обича безусловно и да чака благодарност, която може никога да не дойде?

Кажете ми вие: Къде е границата между любовта и саможертвата? И има ли я изобщо?