Вярата, която ме спаси: Историята на една баба и нейните внуци

— Господи, защо точно сега? — прошепнах, докато държах телефона с треперещи ръце. Беше късен следобед, а слънцето вече се скриваше зад панелките на Люлин. Гласът на дъщеря ми Елена звучеше глухо и далечно: „Мамо, трябва да ме приемат в болница. Не мога да дишам, лекарите казаха, че е пневмония. Моля те, вземи децата.“

В този миг светът ми се срина. Аз, Мария, на 62 години, пенсионирана учителка по литература, изведнъж трябваше да стана всичко за моите две внучета — шестгодишната Ани и тригодишния Виктор. Мъжът ми, Иван, беше починал преди две години. Оттогава домът ми беше тих, а сега изведнъж се изпълни с плач, смях, разхвърляни играчки и безкрайни въпроси.

Първата вечер беше кошмар. Ани не искаше да заспи без майка си. Виктор плачеше за любимото си одеялце, което бяхме забравили у тях. Аз се опитвах да ги успокоя, но гласът ми трепереше. Седнах на ръба на леглото и започнах да се моля наум: „Господи, дай ми сили. Не знам как ще се справя.“

На следващата сутрин Ани отказа да закуси. „Мамо винаги ми прави палачинки, ти не можеш като нея!“, извика тя и тресна вратата на кухнята. Виктор разля млякото по пода. Сълзите ми напираха, но не можех да си позволя да се разплача пред тях. Вместо това се затворих в банята и се помолих: „Господи, помогни ми да не се разпадна.“

Дните минаваха бавно. Елена ми звънеше всеки ден от болницата, но гласът ѝ ставаше все по-слаб. Лекарите не даваха обещания. Вечер, когато децата заспиваха, сядах до прозореца и гледах светлините на града. Молех се. Понякога на глас, понякога само в мислите си. Спомнях си как майка ми ме учеше да казвам „Отче наш“ в трудни моменти. Сега повтарях молитвата като спасителен пояс.

Една вечер Ани дойде при мен с големи, уплашени очи:
— Бабо, мама ще умре ли?

Сърцето ми се сви. Прегърнах я силно.
— Не, мило мое. Мама е силна. А ние ще се молим заедно за нея, нали?

Така започнахме всяка вечер да се молим тримата — аз, Ани и Виктор. Държахме се за ръце и повтаряхме: „Господи, пази мама.“ Вярата ни стана като невидима нишка, която ни държеше заедно.

Но не всичко беше толкова просто. Синът ми Георги, който живее в Пловдив, ми се обади:
— Мамо, сигурна ли си, че ще се справиш? Мога да дойда да взема децата.

Почувствах се засегната. „Не вярваш ли, че мога?“, попитах го. „Не е това, просто си сама…“, отвърна той. Затворих телефона със сълзи в очите. Защо всички мислеха, че съм слаба? Защо никой не виждаше, че се боря с всички сили?

Веднъж, докато водех Ани на детска градина, една от майките ме погледна съжалително:
— Тежко ти е, а? В наше време бабите не гледаха толкова малки деца.

Почувствах се стара, ненужна, изостанала. Но после си спомних думите на майка ми: „Вярата е най-голямата сила на жената.“

Една вечер, когато вече бях на ръба на силите си, телефонът звънна. Беше Елена. Гласът ѝ беше по-силен:
— Мамо, днес ми казаха, че се подобрявам. Скоро ще ме изпишат.

Паднах на колене и се разплаках. Децата ме прегърнаха. „Бабо, защо плачеш?“, попита Виктор.
— От щастие, мило мое. Бог ни чу.

Когато Елена се върна у дома, всички плакахме от радост. Тя ме прегърна силно:
— Мамо, не знам как щях да се справя без теб.

Погледнах я в очите и ѝ казах:
— Не аз, мило дете. Вярата ни спаси. Молитвата ни даде сили.

Сега, когато всичко е зад гърба ми, често си мисля: Колко ли още баби като мен се борят в тишината на панелките, сами с внуците си и страховете си? Дали всички знаят, че не са сами? Че има кой да ги чуе, ако се помолят?

А вие, мили читатели, какво ви е давало сили в най-трудните моменти? Вярвате ли, че молитвата може да промени съдбата?