Вярата, която ме спаси: Когато синът ми отказа да ме чуе

— Не искам! — гласът на Петърчо отекна из цялата стая, докато хвърляше последната си количка на пода. Беше осем вечерта, а аз вече усещах как напрежението се надига в гърдите ми. Денят беше дълъг — работа, пазаруване, готвене, а сега и тази битка за няколко играчки, разпилени по килима.

— Петре, моля те, само още пет минути и ще си легнеш. Знаеш, че трябва да прибереш играчките си — опитах се да запазя гласа си спокоен, но вътрешно бях на ръба.

— Не! — извика той още по-силно и се сви в ъгъла, стиснал любимото си плюшено мече.

В този момент усетих как гневът ми се надига. В главата ми се завъртяха всички онези думи, които майка ми ми е казвала навремето: „Децата трябва да слушат!“, „Ако не ги научиш сега, после ще е късно!“. Но нещо в мен се пречупи. Не исках да повторя нейните грешки — да крещя, да наказвам, да карам детето си да се страхува от мен.

Отидох в кухнята и се облегнах на плота. Сълзи напираха в очите ми. „Господи, дай ми сили“, прошепнах. Не бях особено религиозна, но тази вечер имах нужда от нещо повече от себе си. Спомних си как баба ми винаги казваше: „Когато не знаеш какво да правиш, помоли се.“

Стоях там няколко минути, докато Петърчо тихо подсмърчаше в стаята си. Вдишах дълбоко и се върнах при него. Коленичих до него и го прегърнах.

— Знам, че си уморен. И аз съм уморена. Но ако не приберем играчките заедно, утре може да стъпим на тях и да се нараним. Какво ще кажеш да го направим като игра? Аз ще събирам червените, ти — сините.

Петърчо ме погледна с големите си кафяви очи — същите като моите. Видях в тях инат, но и болка. Може би беше просто уморен или пък търсеше внимание. Може би аз бях тази, която имаше нужда от промяна.

— Добре… — прошепна той и протегна ръка към една количка.

Събирахме играчките мълчаливо. Всяко негово движение беше малка победа за мен — не защото го накарах да ме слуша, а защото избрах търпението пред гнева. Когато приключихме, го прегърнах силно.

— Благодаря ти, Петре. Много съм горда с теб.

Той се усмихна леко и се сгуши в мен.

По-късно вечерта, когато го приспивах, си мислех за всички онези моменти, в които съм избухвала без причина. Колко често забравяме, че децата ни са просто деца — с техните страхове, умора и нужда от любов. Колко често забравяме да бъдем хора преди всичко.

На следващия ден разказах случката на съпруга ми Димитър. Той ме погледна с разбиране:

— Знаеш ли, понякога най-голямата сила е в това да замълчиш и да изчакаш. Радвам се, че си намерила начин.

Но не всичко беше толкова лесно след това. Имаше още много вечери с разпилени играчки и сълзи. Имаше моменти, в които пак губех търпение. Но вече знаех — молитвата не е магическа пръчка, а начин да намериш сили в себе си.

Майка ми все още не разбираше защо не наказвам Петърчо или защо не повишавам тон.

— Ще ти се качи на главата! — казваше тя често.

— Мамо, аз вярвам, че любовта е по-силна от страха — отвръщах й тихо.

Понякога спорехме до късно вечерта. Тя настояваше на своето:

— Аз така ви възпитах! И виж какви хора станахте!

— Да, но помниш ли колко често плаках като малка? Помниш ли колко те беше страх да не направя грешка?

Тя замълчаваше. В очите й виждах болка и вина. Може би и тя е искала да бъде по-различна майка.

С времето започнах да говоря повече с Петърчо за чувствата му. Питах го защо не иска да прибира играчките си, какво го притеснява. Понякога ми казваше:

— Просто искам още малко да играя с теб.

И тогава разбирах — понякога битката не е за реда в стаята, а за времето заедно.

Започнахме да правим ритуали — всяка вечер по пет минути игра заедно преди лягане. Това промени всичко. Петърчо стана по-спокоен, а аз — по-уверена в себе си като майка.

Сега вече знам: родителството не е състезание кой ще надделее, а пътешествие към взаимното разбиране. Вярата ми помогна да намеря сили там, където мислех, че съм изчерпана.

Понякога вечер сядам до прозореца с чаша чай и се питам: „Колко често забравяме да бъдем търпеливи? Колко често избираме гнева пред любовта?“ А вие какво бихте направили на мое място?