Вярата ми в Бога ме спаси, когато семейството ми се разпадаше пред очите ми

– Не мога повече, Мариела! – гласът на майка ми прониза тишината в кухнята като нож. Беше петък вечер, а аз тъкмо се прибирах от работа, когато ги заварих – майка ми и баща ми, седнали един срещу друг на масата, с чаши чай, които никой не докосваше. Въздухът беше натежал от неизречени думи и стари обиди.

Сърцето ми се сви. От години усещах напрежението между тях, но никога не бях ги виждала толкова отчаяни. Баща ми, строгият и винаги сдържан Георги, гледаше встрани, а майка ми – Мария – стискаше ръцете си така силно, че кокалчетата ѝ побеляха.

– Защо сега? – прошепнах аз, сякаш ако говоря по-тихо, болката ще бъде по-малка.

– Защото повече не мога да живея в лъжа – отвърна майка ми с пресипнал глас. – Татко ти… той има друга жена. От години.

В този миг светът ми се срина. Всичко, което знаех за семейството си, се разпадна на парчета. Не можех да повярвам. Баща ми? Този човек, който всяка неделя ме водеше на църква и ме учеше да прощавам? Сълзите напълниха очите ми, но ги преглътнах. Трябваше да бъда силна.

– Татко… вярно ли е? – гласът ми трепереше.

Той вдигна глава и за първи път видях срам в очите му.

– Съжалявам, Мариела. Слаб съм. Не знам как стана така…

Майка ми избухна в плач. Аз стоях между тях – дете и възрастен едновременно, разкъсвана между любовта и гнева си. В този момент си спомних думите на баба ми: „Когато всичко ти се струва изгубено, помоли се.“

Отидох в стаята си и коленичих до леглото. Не бях се молила истински от години. Започнах да шепна: „Господи, дай ми сили. Покажи ми пътя. Не знам какво да правя.“

Сълзите се стичаха по лицето ми, но с всяка дума усещах как тежестта в гърдите ми леко намалява. Не очаквах чудо – просто исках да оцелея през тази нощ.

На следващия ден майка ми събра багажа си. Баща ми стоеше като сянка в коридора.

– Мариела, ще дойдеш ли с мен? – попита тя тихо.

Погледнах я – очите ѝ бяха подпухнали, но решителни. Погледнах и баща си – прегърбен, съсипан от вина.

– Не знам… – прошепнах. – Мамо, обичам те. Но обичам и татко. Не мога да избера страна.

Тя кимна и излезе. Вратата се затвори с глух трясък.

Останах сама с баща си. Той седна до мен на дивана.

– Прости ми, дъще. Знам, че не заслужавам… – думите му увиснаха във въздуха.

– Не знам дали мога да простя сега – отвърнах аз. – Но ще опитам. Защото така ме учихте – да прощавам.

Дните минаваха бавно. Майка ми се премести при леля Веска в Люлин. Аз ходех при нея през уикендите, а през седмицата оставах при баща си. Всяка вечер се молех – за прошка, за сила, за надежда.

Една неделя отидох сама на църква. Свещеникът говореше за прошката – как тя не е слабост, а сила; как понякога най-трудното е да простиш на най-близките си хора.

След службата седнах на пейката пред храма и заплаках. До мен седна непозната жена – възрастна, с топли очи.

– Мило дете, всичко ще мине – каза тя тихо. – Бог вижда болката ти. Дай си време.

Тези думи ме стоплиха повече от всяка прегръдка.

С времето започнах да говоря с майка си по-често. Понякога спорехме ожесточено – тя не можеше да прости на баща ми, а аз не можех да я обвиня за това. Но постепенно болката ни стана по-малко остра.

Един ден баща ми ме попита:

– Мариела, мислиш ли някога майка ти ще може да ми прости?

Погледнах го дълго.

– Не знам, тате. Но знам, че Бог прощава на всички ни. Може би трябва първо ти да си простиш сам на себе си.

Той се разплака за първи път пред мен.

Минаха месеци. Семейството ни вече не беше същото – но беше оцеляло по свой начин. Майка ми започна нов живот; баща ми намери утеха във вярата; аз открих сили в молитвата и прошката.

Сега често се питам: Колко струва прошката? И дали можем истински да простим на тези, които най-много са ни наранили? Какво мислите вие?