Зад затворените врати: Изповедта на една българка, която трябваше да избере между семейството и себе си
— Не можеш да ми го причиниш, Петре! — гласът ми трепереше, а дъждът удряше прозорците на панелката ни в Люлин така силно, че сякаш и небето плачеше с мен. Петър стоеше срещу мен, с ръце в джобовете, погледът му беше някъде далеч — може би при нея.
— Не исках да стане така, Мария… — прошепна той, но думите му се разпиляха във въздуха като счупени стъкла.
В този момент времето спря. Чувах само сърцето си, което блъскаше в гърдите ми като лудо. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Кога започна всичко? Къде сбърках? Какво ще кажат майка ми и баща ми? А децата?
Петър и аз бяхме заедно от студентските години в Софийския. Той беше моят първи и единствен мъж. Заедно минахме през безпаричието, през първите ни работи — аз като учителка по български в 97-мо училище, той като техник в сервиз за компютри. Създадохме дом, родихме две деца — Ива и Мартин. Всичко изглеждаше подредено, сигурно, макар и обикновено.
Но тази вечер всичко се срина. Бях намерила съобщенията — кратки, но достатъчно ясни. „Липсваш ми“, „Кога пак ще се видим?“ — от непознат номер, но женската интуиция не лъже. Не можех да повярвам, че това се случва на мен. На нас.
— Колко време? — попитах тихо.
— Около година… — Петър не ме погледна. — Но няма значение вече.
— За теб може би няма — изсъсках. — Но за мен… За децата…
Седнах на дивана и зарових лице в ръцете си. В главата ми се появиха лицата на Ива и Мартин — как ще им кажа? Как ще им обясня, че татко вече не е само наш?
Майка ми винаги казваше: „Жената трябва да търпи заради децата.“ Но аз не исках да бъда като нея — да преглъщам обиди и унижения цял живот. Спомних си как тя плачеше нощем в кухнята, а сутрин слагаше червило и усмивка пред баща ми. Не исках това за себе си.
На следващия ден Петър си събра багажа. Децата бяха при баба им на село. Стоях сама в празния апартамент и се чудех коя съм без него. Всичко около мен беше пропито с неговото присъствие — чашата му за кафе, старата му риза на стола, миризмата на афтършейв в банята.
Телефонът ми звънна — майка ми.
— Марийче, какво става? Петър каза ли ти нещо?
— Мамо… той си тръгна. Има друга.
Настъпи тишина. После чух само тежка въздишка.
— Ще го преживееш, дете мое. Аз преживях много по-лошо.
Но аз не исках просто да преживея. Исках да живея истински.
Дните минаваха бавно. В училище колежките ме гледаха със съжаление. Слуховете се разнесоха бързо — Люлин е малък свят. „Горката Мария!“ — шепнеха зад гърба ми. Една вечер, докато оправях домашните на Ива, тя ме погледна с големите си кафяви очи:
— Мамо, ти плачеш ли пак?
— Не, слънце… Просто съм уморена.
Но истината беше друга — чувствах се празна. Всяка вечер се питах дали можех да направя нещо различно. Дали ако бях по-красива, по-весела, по-малко взискателна… дали щеше да остане?
Една неделя майка ми дойде с тава баница и решителен поглед:
— Стига си се самосъжалила! Животът не свършва с един мъж! Помисли за себе си! За децата!
Тези думи ме разтърсиха. Реших да направя нещо само за себе си — записах се на курс по рисуване в читалището. Винаги съм обичала да рисувам, но нямах време покрай домакинството и работата.
В курса срещнах хора като мен — жени с разбити сърца, мъже с изгубени мечти. Там се запознах с Даниела — разведена майка на три деца, която ме научи как да се смея отново.
— Знаеш ли, Мария — каза тя една вечер след курса, докато пиехме чай в нейния малък апартамент в Надежда — мъжете идват и си отиват. Но ти винаги оставаш със себе си.
Тези думи ми дадоха сила. Започнах да се грижа повече за себе си — смених прическата си, купих си нова рокля (макар че беше на разпродажба), започнах да излизам с приятелки.
Петър понякога звънеше да пита за децата. В гласа му усещах вина и тъга. Един ден го видях случайно пред блока — беше остарял, очите му бяха уморени.
— Мария… Съжалявам за всичко.
Погледнах го спокойно:
— Аз вече ти простих, Петре. Но най-трудното беше да простя на себе си.
С времето болката избледня. Научих се да бъда сама и да се радвам на малките неща — сутрешното кафе на балкона, смеха на децата, мириса на боя върху платното.
Понякога нощем още чувам дъжда по прозорците и си спомням онази бурна вечер. Но вече не плача. Знам коя съм и какво заслужавам.
Чудя се… Колко жени още живеят зад затворени врати със своята болка? Колко от нас ще намерят сили да изберат себе си пред страха? Какво бихте направили вие?