Заплатата ми не е любов: Между страха и свободата

– Къде са парите, Мария? – гласът на Петър отекна в коридора, още преди да съм свалила палтото си. Ръцете ми трепереха, докато ровех в чантата за плика със заплатата. Беше петък вечер, а аз се връщах от работа в шивашкия цех, уморена и с болки в кръста. Вече знаех какво ме чака – същият въпрос, същият поглед, който не търпи възражения.

– Ето ги, Петре – подадох му плика, без да го поглеждам. Той го грабна и преброи парите пред мен, сякаш не ми вярваше. После ги прибра в джоба си и тръгна към кухнята, без да каже дума.

Стоях като вцепенена. Вече не помнех кога започна всичко това. Може би още в началото на брака ни, когато Петър настояваше да събираме всичко „на едно място“, за да можем да си позволим по-добър живот. Тогава ми се струваше разумно. Но с времето „нашите“ пари станаха „неговите“ пари. Аз получавах джобни за хляб и мляко, а за всичко друго трябваше да питам.

– Мамо, ще ми купиш ли нови маратонки? – попита ме дъщеря ми Ива една вечер.

– Трябва да питам татко ти – отвърнах тихо и усетих как бузите ми пламват от срам.

– Ама защо винаги той решава? – не се сдържа тя.

Не знаех какво да ѝ кажа. Как да ѝ обясня, че съм се превърнала в сянка на самата себе си? Че всяка сутрин се будя с усещането, че не живея собствения си живот?

С времето започнах да се страхувам от Петър. Не ме е удрял никога, но думите му бяха като шамари. „Ти нищо не разбираш от пари“, „Ако не беше аз, щеше да живееш в мизерия“, „Жените не могат да управляват семейния бюджет“. Повтаряше ги като мантра, докато аз се свивах все повече в себе си.

Една вечер седяхме на масата и гледахме новините. По телевизията говореха за домашното насилие и за това как много жени търпят години наред. Петър се изсмя:

– Глупости! Ако жената слуша мъжа си, няма да има проблеми.

Погледнах го и за първи път усетих гняв вместо страх. Какво значи „да слушам“? Аз работя по десет часа на ден, грижа се за дома, за децата… А накрая пак съм виновна, че не стигат парите или че нещо не е наред.

Започнах да говоря с колежките си в цеха. Оказа се, че не съм единствената. Елена ми разказа как мъжът ѝ взима картата ѝ и ѝ оставя само за автобус. Друга – Силвия – тайно спестяваше по някой лев от обяда си, за да има свои пари.

– Не е нормално това, Мария – каза ми веднъж Елена. – Ти работиш като вол, а нямаш право дори на кафе с приятелка без разрешение.

Думите ѝ ме разтърсиха. Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото до Петър и мислех: кога спрях да бъда Мария? Кога станах просто „жената на Петър“?

Реших да опитам нещо различно. Следващия месец скрих част от заплатата си – само 50 лева. Сърцето ми биеше лудо, когато му дадох останалото. Той не забеляза нищо. С тези пари купих на Ива нови тетрадки и шоколад за рождения ден на майка ми. За първи път от години почувствах свобода.

Но Петър скоро разбра. Намери касовата бележка от книжарницата в джоба на якето ми.

– Откъде имаш пари? – гласът му беше леден.

– От заплатата си – отвърнах тихо.

– Значи ме лъжеш? – очите му святкаха от гняв.

– Не те лъжа. Просто искам да имам свои пари. Не съм дете!

Той тресна вратата и излезе. Цяла нощ не се прибра. Аз плаках до сутринта, но този път не от страх, а от обида и гняв.

На следващия ден отидох при социалната работничка в квартала. Разказах ѝ всичко – за парите, за контрола, за страха. Тя ме изслуша внимателно и ми каза:

– Това също е форма на насилие, Мария. Финансовият контрол е начин да те държи зависима.

Даде ми телефон на психолог и координати на организация за подкрепа на жени като мен. Започнах да ходя на срещи с други жени – някои бяха минали през много по-страшни неща от мен, други тепърва осъзнаваха какво им се случва.

Постепенно започнах да си връщам увереността. Започнах да спестявам малки суми тайно, после открих собствена банкова сметка. Казах на Петър, че вече няма да му давам цялата си заплата.

– Ако не ти харесва, можеш да си ходиш! – изкрещя той една вечер.

Погледнах го право в очите:

– Може би ще го направя.

Той млъкна. Оттогава отношенията ни се промениха. Не станаха по-добри, но поне вече знаех коя съм и какво искам.

Днес все още живея с Петър, но вече не съм онази уплашена жена от преди години. Имам свои пари, свои приятелки и най-важното – имам себе си.

Понякога се питам: Колко още жени живеят така? Колко още ще търпят в името на „любовта“? Може ли истинската любов да означава страх и подчинение?