Защо не позволявам на дъщеря си да се разведе: Историята на една майка между любовта и страха

– Не мога повече, мамо! – гласът на дъщеря ми Катя трепери, а очите ѝ са пълни със сълзи. Стои пред мен в кухнята, стиснала чашата с чай толкова силно, че се страхувам да не я счупи. В този момент усещам как целият ми свят се разпада.

– Катя, моля те, помисли още веднъж. Семейството ти е всичко, което някога си искала! – думите ми излизат по-рязко, отколкото искам. Виждам как се свива, сякаш я ударих.

В този миг си спомням как преди години тя ми каза: „Мамо, аз ще се омъжа за богат мъж. Никога няма да живея в мизерия като теб.“ Тогава ме заболя, но не ѝ го показах. Баща ѝ – моят съпруг – беше човек, който винаги мислеше първо за себе си. Вземаше последните пари от портмонето ми, за да ги проиграе на карти или да ги изпие с приятели. Аз работех на две места – чистачка в училището и продавачка на пазара – само и само Катя да има нови обувки и учебници.

Когато тя срещна Ивайло, бях щастлива. Той беше млад бизнесмен, имаше собствена фирма за строителство. Купи им апартамент в „Младост“, караха нова кола, ходеха по почивки в Гърция и Турция. Катя най-накрая имаше всичко, което аз никога не можах да ѝ дам.

Но сега стои пред мен – бледа, с тъмни кръгове под очите.

– Мамо, той не ме обича. Вечер не се прибира, а когато е вкъщи, само ми крещи. Чувствам се сама…

– Всички семейства имат трудни моменти! – прекъсвам я аз. – Ти поне имаш сигурност. Помниш ли какво беше при нас? Как баща ти изчезваше с дни?

Катя избухва:

– Не ме интересуват парите! Искам да бъда щастлива!

В този момент усещам как гневът ми се смесва с вина. Може би аз съм я научила да цени само материалното? Може би съм я тласнала към този брак?

Седя в кухнята цяла нощ след като тя си тръгва. В главата ми се въртят стотици мисли. Спомням си как веднъж я видях да плаче тайно в банята, когато Ивайло ѝ беше подарил скъп часовник за рождения ден, но не беше дошъл на празника ѝ. Тогава си казах: „Поне има всичко друго.“

На следващия ден отивам при тях без предупреждение. Вратата ми отваря Ивайло – изглежда уморен и раздразнен.

– Какво има, Халинка?

– Идвам да видя Катя.

Той само свива рамене и се отдръпва. Влизам в хола – тя стои на дивана, прегърнала коленете си.

– Мамо…

– Катя, трябва да поговорим сериозно. Разводът не е решение на всичко.

– А какво е решението? Да търпя? Да се преструвам пред хората?

– Не знам… Просто… Не искам да страдаш като мен.

Тя ме гледа с онзи поглед, който има само когато е отчаяна.

– Мамо, ти страда цял живот заради баща ми. Аз не искам да повтарям твоята грешка.

В този момент осъзнавам колко много съм я наранила с мълчанието си през годините. С това, че никога не ѝ показах какво значи истинско щастие.

Седим дълго мълчаливо. После тя прошепва:

– Мамо, ако ме обичаш, подкрепи ме…

Връщам се у дома и цяла нощ не мога да заспя. Спомням си как майка ми навремето ми казваше: „Жената трябва да търпи.“ Аз търпях… Но дали това беше правилно?

На следващата сутрин Катя ми звъни:

– Мамо, подадох молба за развод.

Сърцето ми се свива от страх и облекчение едновременно.

– Ще дойдеш ли при мен?

Отивам при нея. Прегръщам я силно и усещам как сълзите ми текат по бузите ѝ.

– Ще бъда до теб – прошепвам най-накрая.

Сега седя сама в кухнята и гледам през прозореца към блока отсреща. Мисля си: Дали направих правилното? Дали щастието на детето ми е по-важно от всичко друго? Или просто се страхувам тя да не повтори моята съдба?

Кажете ми – трябва ли една майка да държи детето си в клетка от страхове или да го пусне да лети към своето щастие?