Завръщане у дома: Когато синът ми не прие мъжа, когото обичам

– Мамо, не може да си сериозна! – гласът на Петър отекна в коридора, докато държеше вратата на апартамента ни в Люлин широко отворена. В ръцете си стисках куфара, а до мен стоеше Стефан – мъжът, когото обичах и с когото мечтаех да споделя остатъка от живота си.

Петър беше на 28, работеше като програмист и живееше с мен, откакто баща му почина преди пет години. Бяхме само двамата – майка и син срещу света. Но сега, когато се върнах от Варна, където прекарах две седмици със Стефан, всичко се промени.

– Петре, моля те, нека поговорим спокойно – опитах се да запазя гласа си равен, макар сърцето ми да блъскаше в гърдите като лудо.

– Какво има да говорим? – той хвърли поглед към Стефан, сякаш беше натрапник. – Това е нашият дом! Не можеш просто да доведеш някого и да очакваш да го приема!

Стефан стоеше неловко до мен. Познавах го от две години – запознахме се на автобусната спирка пред болницата „Пирогов“, докато чаках автобуса след преглед. Той беше вдовец, тих и внимателен, с топли очи и ръце, които винаги намираха начин да ме успокоят. С него се чувствах отново жива.

– Петре, аз съм възрастна жена. Имам право на щастие…

– А аз? Аз нямам ли право на спокойствие? – прекъсна ме той. – Татко още не е изстинал в гроба!

Тези думи ме пронизаха като нож. Петър винаги беше бил чувствителен, но никога не го бях виждала толкова наранен. Стефан сведе глава.

– Може би е по-добре да си тръгна – прошепна той.

– Не! – извиках по-рязко, отколкото исках. – Остани. Това е и твоят дом вече.

Вечерта премина в мълчание. Петър се заключи в стаята си, а аз седях с чаша чай на масата в кухнята. Стефан опита да ме прегърне, но аз се дръпнах.

– Не знам дали постъпвам правилно…

– Обичам те, Мария – каза той тихо. – Но не искам да бъда причина за раздор между теб и сина ти.

Сълзите ми потекоха безшумно. Спомних си как преди години Петър беше малко момче с големи кафяви очи, което ме прегръщаше всяка вечер преди сън. Как се страхуваше от тъмното и как му обещавах, че винаги ще съм до него.

Сега той беше мъж, но все още имаше нужда от мен. А аз имах нужда от любовта на Стефан.

На следващия ден опитах да поговоря с Петър. Той седеше пред компютъра си, слушалките на врата му, лицето му – затворено като книга без корици.

– Петре…

– Мамо, не мога да го приема. Не мога да гледам как някой друг заема мястото на татко.

– Никой не заема ничие място. Татко ти винаги ще бъде част от нас. Но аз… Аз съм самотна. Не искам да остарея сама.

Той ме погледна за първи път от дни.

– А аз? Аз не ти ли стигам?

Този въпрос ме разкъса отвътре. Знаех, че никога няма да мога да обясня напълно нуждата си от партньорство, от споделеност. Че любовта към дете и любовта към мъж са различни неща.

Дните минаваха в напрежение. Стефан се опитваше да бъде полезен – оправяше капещия кран в банята, носеше хляб от пазара, дори предложи да изведе кучето на Петър. Но синът ми го игнорираше напълно.

Една вечер чух как Петър говори по телефона с приятелката си Ива:

– Не мога повече тук… Чувствам се излишен… Мама вече не е същата…

Сърцето ми се сви. Дали наистина бях станала чужда за собствения си син?

Реших да поговоря с Ива. Поканих я на кафе у дома.

– Мария, разбирам Петър – каза тя внимателно. – Той просто се страхува да не те загуби напълно.

– Но аз съм тук! Винаги ще бъда негова майка!

– Понякога трябва време…

Време… Колко време ми оставаше? На 55 години усещах как животът ми се изплъзва между пръстите като пясък.

Една сутрин намерих бележка на масата:

„Мамо, заминавам при Ива за известно време. Имам нужда от пространство.“

Седнах на дивана и заплаках. Стефан ме прегърна без думи.

Минаха седмици. Петър не се обаждаше. Аз се чувствах виновна и объркана – дали избрах правилно? Дали имах право на щастие за сметка на сина си?

Една вечер телефонът звънна:

– Мамо… липсваш ми – прошепна Петър.

– И ти ми липсваш, миличък…

– Може ли да поговорим? Само двамата…

Срещнахме се в малкото кафене до блока. Той изглеждаше уморен и пораснал.

– Мамо… Прости ми. Просто… много ми беше трудно да приема всичко това. Но ти заслужаваш да бъдеш щастлива.

Сълзите ми потекоха отново – този път от облекчение.

Днес живеем заедно със Стефан. Петър идва често на гости с Ива и вече се усмихва на Стефан. Понякога вечеряме всички заедно и си разказваме истории за миналото и бъдещето.

Но понякога нощем лежа будна и се питам: Дали можех да направя нещо по-различно? Дали една майка има право да избере себе си пред детето си? Какво бихте направили вие?