Денят, в който доверието ми се разби на парчета

— Как можа, Мартине? Как можа да го направиш? — гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха ключовете така, сякаш можех да върна времето назад, ако ги счупя.

Стояхме пред блока, а колата ми — моята гордост, моят първи истински успех — беше смачкана отпред, фарът висеше като изваден зъб. Мартин гледаше в земята, ръцете му бяха в джобовете на якето, което аз му бях подарила за рождения ден миналата година.

— Извинявай, Деси… Наистина не исках… Просто… — започна той, но майка ни го прекъсна.

— Стига вече! Не виждаш ли, че и на него му е тежко? Какво искаш да направи? Да върне времето ли? — гласът ѝ беше остър, а очите ѝ хвърляха светкавици към мен.

— Искам просто да поеме отговорност! — извиках. — Това беше моята кола! Аз съм тази, която работи по дванайсет часа на ден, за да си я купи! Не е честно!

Мартин мълчеше. Майка ми въздъхна тежко и се обърна към него:

— Върви горе, Мартине. Аз ще поговоря с Деси.

Той се измъкна покрай мен, без да ме погледне. Чух стъпките му по стълбите — бавни и тежки. Останахме сами пред смачканата кола и още по-смачканото ми сърце.

— Десислава, не можеш да се държиш така с брат си. Той е млад, греши. Ти също си правила глупости на неговата възраст.

— Но не съм чупила чужди коли! — отвърнах през зъби.

— Той ще оправи щетите. Обеща ти. Защо не можеш да му простиш?

Погледнах я невярващо. Майка ми винаги беше защитавала Мартин. Аз бях „силната“, тази, която трябваше да разбира и прощава. Но този път не можех.

Върнах се в апартамента и се затворих в стаята си. Седнах на леглото и се загледах в тавана. В главата ми се въртяха спомени — как Мартин ме молеше да му дам ключовете „само за малко“, как майка ми кимаше одобрително: „Дай му, Деси, нали е брат ти.“

Винаги съм била тази, която отстъпва. Когато бяхме малки, Мартин чупеше играчките ми, а аз ги лепях с лепило и се усмихвах през сълзи. Когато пораснахме, той взимаше дрехите ми без да пита, а аз ги намирах изцапани или скъсани. Всеки път прощавах. Защото „така правят сестрите“.

Но сега беше различно. Колата беше символ на всичко, което сама съм постигнала. Работих като сервитьорка в малко кафене близо до НДК, после като продавачка в книжарница на булевард „Витоша“. Спестявах всяка стотинка. Когато най-накрая си купих колата — една стара „Тойота“, но моята — плаках от щастие.

А сега всичко беше съсипано заради едно „само за малко“.

Вечерта Мартин дойде при мен. Почука плахо на вратата.

— Може ли?

— Какво искаш?

— Деси… Знам, че си ядосана. И аз бих бил на твое място. Обещавам ти — ще работя цяло лято и ще ти върна парите за ремонта. Вече говорих с чичо Пешо от автосервиза — ще ме вземе помощник.

Погледнах го. Очите му бяха зачервени. За първи път видях Мартин толкова сериозен.

— Не става въпрос само за парите, Мартине — казах тихо. — Става въпрос за доверието.

Той кимна и излезе без дума повече.

Дните минаваха бавно. Колата стоеше пред блока като паметник на разбитото доверие между нас. Майка ми всеки ден ме убеждаваше да простя на брат си:

— Ще видиш, ще оправи всичко! Той е добро момче!

Но аз не можех да забравя усещането за предателство. Започнах да се чудя дали не съм прекалено строга. Дали не очаквам твърде много от хората около мен? Или просто съм уморена да бъда тази, която винаги прощава?

Една вечер седнахме тримата на масата за вечеря. Беше неловко мълчание. Майка ми сложи супа пред мен и каза:

— Деси, семейството е най-важното нещо. Колата ще се оправи. Но ако загубиш брат си…

Погледнах Мартин. Той гледаше в чинията си.

— Не искам да те загубя — прошепна той.

Сълзите напълниха очите ми. Преглътнах ги и казах:

— Ще ти простя, Мартине… Но трябва да разбереш — доверието не се лепи като счупена играчка.

Той кимна и за първи път от дни усетих, че между нас има надежда.

Сега колата вече е ремонтирана. Мартин работи всяка събота и неделя при чичо Пешо и ми връща парите малко по малко. Отношенията ни са различни — по-предпазливи, но може би по-истински.

Понякога се питам: дали прошката е достатъчна? Или има неща, които никога не могат да бъдат напълно поправени? Какво мислите вие — заслужава ли доверието втори шанс?