Една вечер, един телефонен звън: Истината, която не исках да знам

– Мамо, защо плачеш? – гласът на малката ми дъщеря Елица ме върна към реалността. Сълзите ми се стичаха по бузите, докато държах телефона в ръка, а сърцето ми туптеше така силно, че имах чувството, че ще се пръсне. Беше късна вечер, а в апартамента ни в Люлин цареше тишина, нарушавана само от тихото хлипане, което не можех да спра.

Всичко започна с един обикновен звън. – Ало? – вдигнах без да погледна кой е. От другата страна се чу женски глас, леко треперещ: – Здравейте, Мария ли е? Аз… аз съм Даниела. Може би не ме познавате, но трябва да знаете нещо за мъжа си…

В този миг светът ми се срина. Думите ѝ бяха като нож – „Той… той е с мен от няколко месеца. Не исках да ви нараня, но не мога повече да живея в лъжа.“

Първо си помислих, че това е някаква грешка. Моят Иван? Човекът, с когото делях всичко от студентските години във Велико Търново? Бащата на децата ми? Не, не може да бъде…

– Мамо, гладна съм – Елица ме дръпна за ръката. Избърсах сълзите си и се опитах да се усмихна. – След малко, слънце. Отиди при брат си.

В кухнята светлината беше сурова и безмилостна. Седнах на масата и се загледах в чашата с чай, която Иван беше оставил сутринта. Толкова обикновени неща – чаша, трохи от филия с лютеница, детски рисунки по хладилника… А сега всичко изглеждаше чуждо.

Когато Иван се прибра, вече бях решила – ще го попитам директно. Не мога да живея в съмнение.

– Иванe, трябва да поговорим – казах му веднага щом затвори вратата.

Той ме погледна уморено: – Какво има?

– Коя е Даниела?

Видях как лицето му пребледня. За миг всичко между нас се изпари – спомените за първата ни среща на студентската бригада, за сватбата ни в малката църква в Търново, за раждането на децата…

– Мария… – започна той, но аз го прекъснах:

– Не лъжи! Само истината!

Той седна срещу мен и сведе глава. – Да… Има друга жена. Не знам как стана… Всичко между нас беше толкова еднообразно напоследък… Работата, децата… Извинявай.

Сякаш някой издърпа килима изпод краката ми. Какво значи „еднообразно“? Аз ли бях виновна? Може би трябваше да обръщам повече внимание на външния си вид? Да не се оплаквам толкова от умората?

Следващите дни бяха кошмар. Майка ми настояваше да го изгоня: – Мъжете са такива! Ако му простиш веднъж, ще го направи пак!

Баща ми мълчеше тежко и само ме прегръщаше. Сестра ми Лили пък се опита да ме убеди да отида при психолог: – Трябва да говориш с някого! Не можеш сама да носиш тази болка.

А аз? Аз просто вървях като призрак из панелката ни. Готвех механично, водех децата на училище и градина, но вътре в мен всичко беше празно.

Една вечер Иван остана по-дълго на работа. Или поне така каза. Седнах до прозореца и гледах светлините на София. Спомних си първите ни години заедно – как мечтаехме за дом, за семейство… Кога всичко се обърка?

На следващия ден Даниела ми писа във Viber: „Съжалявам. Не исках да ви нараня.“

Почувствах гняв. Защо тя трябваше да ми казва истината? Защо не Иван?

Седнах срещу него вечерта:
– Обичаш ли я?
Той замълча дълго:
– Не знам… Всичко е объркано.
– А мен?
Той ме погледна със сълзи в очите:
– Обичам те… но не знам какво искам.

Тогава разбрах – не мога да чакам някой друг да реши съдбата ми.

Започнах да ходя на психолог. Първите срещи бяха мъчителни – плаках, обвинявах себе си, после него… Но постепенно започнах да виждам светлина.

Децата усещаха напрежението. Елица рисуваше тъжни лица, а Петър стана по-мълчалив.

Една вечер ги прегърнах силно:
– Каквото и да стане между мен и татко ви, винаги ще ви обичам!

Минаха месеци. Иван се опита да се върне при нас. Казваше, че съжалява, че иска ново начало.

Майка ми настояваше: „Не го пускай! Ще страдаш пак.“
Сестра ми: „Дай му шанс, заради децата.“
А аз? Аз вече знаех – трябва първо себе си да простя и обикна отново.

Сега стоя пред огледалото и виждам нова Мария – по-силна, по-уверена. Простих ли му? Не напълно. Но започнах от себе си.

Понякога нощем още плача. Питам се: Може ли едно семейство да оцелее след такава лъжа? Или понякога най-смелото е просто да продължиш напред сам?

Какво бихте направили вие? Прошката ли е по-силна от болката?