Изведнъж осъзнах, че след развода ще остана с нищо. Дори и без колата.

— Не мога да повярвам, че го правиш! — гласът ми се разнесе из апартамента, треперещ и пълен с отчаяние. Георги стоеше срещу мен, с ръце в джобовете на дънките си, и ме гледаше с онзи празен поглед, който напоследък беше станал негова запазена марка.

— Не преувеличавай, Мария. Всичко е по закон — отвърна той сухо и се обърна към прозореца. Навън валеше ситен дъжд, а по стъклата се стичаха капки, сякаш и небето плачеше заедно с мен.

В този момент разбрах — всичко беше свършило. Не само бракът ни, но и илюзиите ми за честност и споделен живот. Седнах тежко на стола и се загледах в празната чаша кафе пред мен. Спомних си първите ни години заедно — как се смеехме, как мечтаехме за дом и семейство. Как строяхме всичко тухла по тухла, с много труд и още повече любов. Или поне така си мислех аз.

— Как можа? — прошепнах почти без глас. — Всичко ли беше лъжа?

Георги не отговори. Само въздъхна и излезе от кухнята. Останах сама сред тишината, която тежеше като олово. В този момент телефонът ми иззвъня — адвокатът ми, госпожа Димитрова.

— Мария, трябва да поговорим сериозно — започна тя веднага щом вдигнах. — Прегледах документите. Всичко е на негово име — апартаментът, колата, дори вилата в Боровец. Ти си само съсобственик на сметката в банката, но там почти няма нищо.

— Но… аз участвах във всичко! Плащахме заедно ипотеката, ремонтирахме апартамента… — гласът ми се прекърши.

— Знам, Мария. Но нещата са уредени така, че юридически ти не можеш да докажеш нищо. Ако не се разберете по взаимно съгласие, ще останеш буквално с празни ръце.

Сълзите ми потекоха безшумно. Как бях позволила това? Как бях пропуснала всички онези малки намеци в разговорите ни през годините? Когато Георги настояваше всичко да е на негово име „за по-лесно“, когато ме убеждаваше да не се занимавам с „глупости като нотариуси и адвокати“…

Вечерта дойде като тежка завеса. Дъщеря ни Ива се прибра от училище и веднага усети напрежението.

— Мамо, пак ли се карате? — попита тя тихо.

Прегърнах я силно.

— Не се караме, мила. Просто… понякога възрастните имат трудности.

Тя ме погледна с големите си кафяви очи — същите като на баща ѝ — и аз усетих как сърцето ми се къса на парчета. За нея трябваше да бъда силна. За нея трябваше да намеря изход.

Следващите седмици минаха като в мъгла. Срещи с адвокати, безкрайни разговори с Георги, които завършваха винаги по един и същи начин:

— Това е моят труд! Аз купих апартамента преди брака! Колата е на мое име! Ти си имаш работата си, нали?

— Но аз се отказах от кариерата си заради семейството! Грижих се за Ива, докато ти работеше до късно! — гневът ми избухваше всеки път, но той само повдигаше рамене.

— Така сме се разбрали.

Разбрали… Кога? Кой? Аз ли съм била толкова наивна?

Майка ми настояваше да се върна при нея в Пловдив.

— Ела си у дома, Марийче! Ще започнеш отначало. Ние сме семейство!

Но аз не можех да приема поражението така лесно. Не исках Ива да сменя училище, приятели… Не исках да изглеждам като жертва пред всички съседи и роднини.

Една вечер седнах срещу Георги в хола. Телевизорът бръмчеше тихо на заден план.

— Искам само едно — справедливост. Не ти искам нищо повече от това, което ми се полага.

Той ме погледна студено:

— Справедливостта е относително понятие. Животът не е честен.

Тогава разбрах — никога няма да получа признание от него. Никога няма да чуя „благодаря“ за всички години грижи, компромиси и любов.

Разводът мина бързо — за него. За мен беше агония. Подписах документите със свито сърце. Останах без дом, без кола, с малко дребни спестявания и огромна празнина в душата си.

Първите дни след развода бяха най-тежки. Сутрин ставах рано, правех кафе и се чудех какво да правя със себе си. Ива беше при мен през уикендите; през седмицата живееше при баща си в познатия апартамент с новата му приятелка — някаква руса счетоводителка от фирмата му.

Започнах работа като продавачка в кварталната книжарница. Заплатата беше малка, но поне имах усещането за смисъл — помагах на хората да намират книги за децата си, разговарях с ученици и пенсионери. Постепенно започнах да усещам как животът ми се връща по малко към мен самата.

Една вечер Ива ме попита:

— Мамо, ти щастлива ли си?

Замислих се дълго преди да ѝ отговоря:

— Не знам още, мила. Но вярвам, че ще бъда.

Сега седя сама в малката квартира под наем и гледам през прозореца към светлините на града. Понякога болката ме връхлита внезапно — спомен за миналото, за изгубеното доверие и разбитите мечти. Но вече знам: мога да започна отначало. Мога да бъда силна за себе си и за Ива.

Чудя се: Колко жени като мен са останали с празни ръце след години отдаденост? Кога ще започнем да ценим труда и жертвите на майките и съпругите в България? Ще намерим ли сили да говорим открито за това?